Смъртта

Смъртта

      Дали идването или тръгването от този свят води след себе си повече чувства и емоции? Раждаш се. Живееш. Умираш. Остава само спомена за теб и безконечната болка в сърцата. Замисляме ли се кое ни кара да се смразяваме и потръпваме при мисълта за смъртта? Дали страха от неизвестното, страха от наказанието или дълбоката празнина в сърцата ни? Защо с развитието на науката и прогреса на техниката, човечеството не можа да намери лек срещу смъртта и страха от нея? Защо когато чуем за катастрофа или сковаващият звън на камбаната си казваме “Да пази Бог” и се опитваме да изгоним от съзнанието си мрачните мисли? Трябва ли да се случи нещо на наш близък, за да се замислим сериозно за грозната дума смърт и нейното значение?
      Вървейки с красивите цветя в ръцете си, през ума ми преминават стотици, а може би и хиляди мисли. Но те се стрелкат толкова бързо, че не мога да се осъзная как без да искам започвам да мисля за него. В очите ми проблясват сълзи, дишането ми се забавя, спирам за момент и в съзнанието ми отново изплуват картини, потресаващи и грозни. Тълпа пречупени от болка хора вървят напред. И ето, не мога да забравя спокойното безизразно лице, отпуснатите дълги мигли. О, той спи! Не може да е мъртъв! Сега ще го събудя и готово. Край на мъките, тъгата и сълзите. Ала, уви. Очите не помръдват, лежи безжизнен. И гледам майка му, безумно скръбна, докосва нежно своето дете. За миг си казвам - дано сънувам, но не. Това е грозната действителност.
      Поток от спомени опитват да удавят и затъпят болката. Това добро, красиво и мило момче, едва 16 годишно, пълно с живот, усмихнато сега лежи в дървения ковчег, отрупан с цветя и потопен в сълзи. Не мога да изкажа с думи какво изпитах. Сърцето ми се сви, душата ми изплака. Обърнах се, за да не гледам в какво го бе превърнала смъртта. Това не беше той! И се замислих кога ще дойде времето, когато аз ще бъда на негово място в студения гроб. Може би хората ще си спомнят с добро за мен, ще има други, които ще продължават да ме мразят, но знам, че повечето ще ме забравят.
      Но къде ще отида аз, когато “жената с косата” потропа на моята врата? Дали ще плащам за безбройните си грехове или за мен ще се отворят райските врата? Животът е толкова кратък. Един миг и се изплъзва между пръстите ти. Опитваш се да го спреш, да го върнеш, да го съхраниш. Поне да се сбогуваш с близките си. Да им кажеш колко много ги обичаш, да ги успокоиш, че си добре и отиваш на по-хубаво място. Но не. За част от секундата, за сетен път поемаш въздух, замисляш се колко хубаво е всичко около теб, а ти не си го забелязал. Обръщал си внимание на незначителни неща. Но ето край и всичко свършва. Мечтите, надеждите и плановете за утрешния ден, и за живота са убити. Безжизненото тяло лежи върху студената земя. Виждат те хората и си казват: “Да пази Бог” и всичко се повтаря отново и отново. “Такъв е той законът на всемира, роденият ще трябва да умира.”
      Животът е като водата. Държиш го в ръцете си известно време бистър, чист и желан, но той тече ли тече и нямаш сили да го спреш. Но това, което можеш да направиш, е да го изживееш пълноценно. Всеки ден да благодариш, че отваряш очи, че вдишваш въздух, че виждаш близките си. Всеки ден да казваш и показваш чувствата си на тези, към които ги изпитваш. Да бъдеш в мир със съвестта си и Бога. Да се радваш на най-малкия жест, топла дума или това, което имаш. Нека не забравяме, че колкото и пари, къщи, коли и дрехи имаме ние не можем да ги вземем със себе си. И най-важното е да си жив и здрав, а останалото само ще дойде.
      Не знам кога ще дойде моят час. Дали ще имам време да се сбогувам с всички, но знам, че когато това се случи не искам никой да пролее дори една сълза. Не давете спомените в тъга. И казвайте на близките си колко ги обичате. Никой не знае кога ще премине от този свят.