witch__ (Антония)
2 13
20 апр. 2007 г., 00:19

Смъртта 

  Эссе
12806 1 11
4 мин за четене

Смъртта

      Дали идването или тръгването от този свят води след себе си повече чувства и емоции? Раждаш се. Живееш. Умираш. Остава само спомена за теб и безконечната болка в сърцата. Замисляме ли се кое ни кара да се смразяваме и потръпваме при мисълта за смъртта? Дали страха от неизвестното, страха от наказанието или дълбоката празнина в сърцата ни? Защо с развитието на науката и прогреса на техниката, човечеството не можа да намери лек срещу смъртта и страха от нея? Защо когато чуем за катастрофа или сковаващият звън на камбаната си казваме “Да пази Бог” и се опитваме да изгоним от съзнанието си мрачните мисли? Трябва ли да се случи нещо на наш близък, за да се замислим сериозно за грозната дума смърт и нейното значение?
      Вървейки с красивите цветя в ръцете си, през ума ми преминават стотици, а може би и хиляди мисли. Но те се стрелкат толкова бързо, че не мога да се осъзная как без да искам започвам да мисля за него. В очите ми проблясват сълзи, дишането ми се забавя, спирам за момент и в съзнанието ми отново изплуват картини, потресаващи и грозни. Тълпа пречупени от болка хора вървят напред. И ето, не мога да забравя спокойното безизразно лице, отпуснатите дълги мигли. О, той спи! Не може да е мъртъв! Сега ще го събудя и готово. Край на мъките, тъгата и сълзите. Ала, уви. Очите не помръдват, лежи безжизнен. И гледам майка му, безумно скръбна, докосва нежно своето дете. За миг си казвам - дано сънувам, но не. Това е грозната действителност.
      Поток от спомени опитват да удавят и затъпят болката. Това добро, красиво и мило момче, едва 16 годишно, пълно с живот, усмихнато сега лежи в дървения ковчег, отрупан с цветя и потопен в сълзи. Не мога да изкажа с думи какво изпитах. Сърцето ми се сви, душата ми изплака. Обърнах се, за да не гледам в какво го бе превърнала смъртта. Това не беше той! И се замислих кога ще дойде времето, когато аз ще бъда на негово място в студения гроб. Може би хората ще си спомнят с добро за мен, ще има други, които ще продължават да ме мразят, но знам, че повечето ще ме забравят.
      Но къде ще отида аз, когато “жената с косата” потропа на моята врата? Дали ще плащам за безбройните си грехове или за мен ще се отворят райските врата? Животът е толкова кратък. Един миг и се изплъзва между пръстите ти. Опитваш се да го спреш, да го върнеш, да го съхраниш. Поне да се сбогуваш с близките си. Да им кажеш колко много ги обичаш, да ги успокоиш, че си добре и отиваш на по-хубаво място. Но не. За част от секундата, за сетен път поемаш въздух, замисляш се колко хубаво е всичко около теб, а ти не си го забелязал. Обръщал си внимание на незначителни неща. Но ето край и всичко свършва. Мечтите, надеждите и плановете за утрешния ден, и за живота са убити. Безжизненото тяло лежи върху студената земя. Виждат те хората и си казват: “Да пази Бог” и всичко се повтаря отново и отново. “Такъв е той законът на всемира, роденият ще трябва да умира.”
      Животът е като водата. Държиш го в ръцете си известно време бистър, чист и желан, но той тече ли тече и нямаш сили да го спреш. Но това, което можеш да направиш, е да го изживееш пълноценно. Всеки ден да благодариш, че отваряш очи, че вдишваш въздух, че виждаш близките си. Всеки ден да казваш и показваш чувствата си на тези, към които ги изпитваш. Да бъдеш в мир със съвестта си и Бога. Да се радваш на най-малкия жест, топла дума или това, което имаш. Нека не забравяме, че колкото и пари, къщи, коли и дрехи имаме ние не можем да ги вземем със себе си. И най-важното е да си жив и здрав, а останалото само ще дойде.
      Не знам кога ще дойде моят час. Дали ще имам време да се сбогувам с всички, но знам, че когато това се случи не искам никой да пролее дори една сълза. Не давете спомените в тъга. И казвайте на близките си колко ги обичате. Никой не знае кога ще премине от този свят.















© Антония Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • невероятноо
  • повечето хора късно го осъзнават.
  • Ми да всеки го приема различно. Може би след този случай ще се променя, ще стана по "закоравял и по-силен от всякога". Но до тогава предпочитам да си поплача!
  • Е,разсмяме ,на мен повече ми харесва причино-следствената версия.Всичко е нормално и си има обяснение.Няма съдба,няма бог!
  • Тук си прав. Аз се отдавам на мъка и спомени,когато съм сама.Не се нуждая от съжалението на околните, мога и сама да се справя. Но това не значи,че трябва да приемам смъртта като нещо предопределно и като логично следствие. Приемам го като игра на съдбата, сякаш си нарочва хора и се подиграва с тях...
  • Тук съжаление не се раздава! Или приемаш нещата твърде присърце и рониш сълзи в ъгъла,или го осъзнаваш като нещо нормално и продължаваш напред,но вече закоравял и по-силен от всякога.
  • Зависи колко близък ти е бил човека в ковчега. Къде е трагедията ли? В моя случай оставя две деца на по 18 и 8 години, които от сега нататък никога няма да имат пълноценно семейство. И изобщо не съм наивна, просто не понасям бездушието и студенокръвието. Поздрави.
  • Няма смисъл да драматизираш, но когато никога преди не ти се е случвало да се сблъскваш с такава трагедия наистина го преживяваш много силно. Наясно съм, че много от близките ми рано или късно ще ме напуснат. А колкото до религията не смятам, че тя ни прави толкова чувствителни към тази тема. Но мога само да кажа, че в тоя момент бях повече от потресена. Бях ужасена! Първо, когато ми се обадиха не можех да повярвам. И не исках да повярвам, че се случва. Не осъзнавах какво става. И когато всичко свърши...Абе не мисля, че се драматизира! Освен това е толкова нечестно! Той беше просто дете...Ама не искам да споря по тоя въпрос. Всеки има право на мнение и точно за това исках да публикувам това есе. За да видя какво е мнението на останалите.
  • Ха-ха-ха.Ще ти кажа,че нямам навик да говоровя за неща,които не познам или не съм усетил, или не ги чувствам близки...Виждал съм близък в кофчег,ако толкова не вярваш.И? Стоя на 100% зад думите си! Май си доста наивна,че не ти е минало през ума. Казал съм ви да не се изказвате неподготвени!
    Това и аз казвам,че най-много боли от пропуснатите мигове.Действай пък каквото стане,по-добре е от мълчанието и празнотата.Малко е спорен този момент де.
    Следващият!
  • Не мисля, че някой драматизира ролята на смъртта,когато ти дойде на главата, ще осъзнаеш колко глупави са били думите ти(А не ти пожелавам да е скоро)!Наскоро почина баща ми и от тогава какви ли не мисли са ми минали през главата...за мен ТОВА е трагедия. Трагедия са неизказаните думи и пропуснатите мигове...
  • Казал съм и ще продължавам да казвам-няма смисъл да драматизираме толкова смъртта и да я превръщаме в трагедия.Ха!А може би думата трагедия е точното определение за гибелта. Не трябва да приемаме смъртта "навътре",не трябва да допускаме нещо да ни влезе под кожата и да вземе контрол над нас(чувствата). Няма нищо страшно в смъртта,това е толкова нормално-всички твои познати,роднини ще си отидат,и ти ще умреш. Трябва винаги да си готов за смъртта си,така че е хубаво да оправим от рано земните си дела.За някои това може да се изразява в откровението "обичам те" към някой близък,евентуално.За други...
    Глупавата религия ни прави толкова уязвими на тема смърт! Мъка винаги е имало,но тя просто я подклажда допълнително...което ме подсеща,че все някога трябва да напиша есе за мястото на религията в обществото,за духовността на съвременния човек,за модата да се ходи по храмовете на Великден-простотии.
Предложения
: ??:??