Спрете земята, искам да сляза!
ЛАЗАРОВДЕН е днес. Утре е ЦВЕТНИЦА. Хубави християнски празници.
В разговор по телефона сутринта, моя близка, която живее в близко село отскоро, ми каза: "При съседите има лазарки, пеят и играят. Много е хубаво, но ние няма да ги поканим у нас, защото... няма с какво да ги почерпим!"
Лазарките, неомъжени млади момичета, ходят из селото, с венци от цветя и здравец, пеят и играят хоро в дворовете, за здраве и берекет, спорна и благодатна година.
Но в този дом няма да влязат днес...
Заболя ме, много!
Няма да влязат, защото традицията повелява да се даряват сладки, бонбони, орехи, ябълки и дребни монети.
Нямаме с какво да ги почерпим!!!
Тези хора са интелигентни, тя е учителка, мъжът е пенсиониран отскоро механик на кораб, фитер, дъщеря им също е учителка. Цял живот са учили, работили и създавали блага, раздавали са се и са помагали на много хора. Те никога не са били безработни, но и никога не са били толкова зле. Само... в старото време, онова, което завинаги си отиде, за добро, или за лошо! Тогава всички живееха нормално...
На никой, нищо не пада отгоре, е, само на "другарите", в "оня" строй. Те бяха "богоизбрани"... Но имаше ли просяци, клошари, гладни и толкова нещастни хора, забравени от бога и от властимащите? Имаше ли такава престъпност, убийства за пет лева, наркомания, безработица, обезлюдени села и пустеещи земи? Напускаха ли децата ни родния дом, да търсят достоен живот в чужди земи?
Знам отговора! Не плача за "системата", която ни прецака тогава, неее! Нищо подобно! Може и да не празнувахме Коледа и Великден, да чакахме Дядо Мраз и бананите, и кубинските зелени портокали с нетърпение, да гледахме само Първа и Втора програма, но имаше ли дом с празен хладилник, заключвахме ли домовете си, слагахме ли решетки на прозорците и блиндирани врати, спяхме ли в палатки, и обикаляхме ли на "стоп" надлъж и нашир? Младите не помнят това, някои и не бяха родени...
Сега е Демокрация! Власт на Народа! От народа, за народа, или... срещу народа!
Да си лишен от елементарни неща, да се спотайваш от страх и срам, че нямаш едни бонбони у дома, с които да почерпиш, това как се нарича? Позор? Унижение? Срам? Защо?! Кой ни докара дотам?
Керванът си върви, кучетата си лаят, или отчаяно подвиват опашка...
Накъде вървим, т о в а ли е нашият път, това ли заслужихме? Защо дипломирани лекари, инженери, учители, способни и умни хора, изнемогват и стават шофьори, пазачи и продавачи на сергия, обиждани и незачитани от никой? Защо родителите ни, които цял живот са се трудили, днес са на ръба на оцеляването, с мизерни пенсии? Защо младите майки търсят начин да родят децата си "навън", не и в тая държава, нехаеща и безразлична, престъпно безхаберна и отчайващо жестока към всички, останали тук?
Как сами, притиснати и безнадеждно изоставени, да се залъгваме, че нещата ще се оправят? Този път води до Никъде! Аз си отивам!
СПРЕТЕ ЗЕМЯТА, ИСКАМ ДА СЛЯЗА!
16 април 2011 г
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Таня Иванова Todos los derechos reservados
