Научих се. Научих се да живея, но толкова трудно! Качвах се стъпало по стъпало, сривах се надолу и пак нагоре... Взирах се в хоризонта и изпусках картините около мен... Учих се. Учих се да искам от себе си. Учих се да не очаквам, за да не се разочаровам. Все си мислех: това е последно стъпало. Нищо ново няма да видя. Но, виждах. И сега, когато имам толкова широк житейски хоризонт, се страхувам да погледна надолу. Към първите стъпала. И ... Вярвате, или не, налага се да уча отново първите уроци. Забравила съм ги. Как е възможно?! Не знам, но ... Страхувам се да повторя преживяното. И пак впервам поглед нагоре, напрягам се и изкачвам поредното стъпало. Така ли трябва да е? Нормално?