СВЕТЪТ – ТАКЪВ, КАКЪВТО НЕ ОЧАКВАМЕ

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...

Пеньо Пенев

Поколението, посещавало училище през 70-те и 80-те години на миналия век, със сигурност е чело, а много и все още зная наизуст, поне част от някое от стихотворенията на „поета с ватенката“, строителя на Димитровград и на бъдещото социалистическо общество – Пеньо Пенев. „Когато се наливаха основите“, „Земята ще бъде родилка“, „Негово величество Човекът“, „Аз, един от народа“… Има ли смисъл да ги изброявам – от страниците на учебниците тези прекрасни стихове преминаваха в съзнанието на поколения наред, за да създадат представата за поета като човек на волята и на дълга, повярвал в настоящето и упорито отдаден на мечтата си да построи бъдещето. Но някъде там, извън часовете и учебниците, с половин уста и полвинчати думи се споменаваше за една друга „тъмна“ и неясна страна на същия този творец. А то, премълчаното и неизказаното, винаги буди по много интерес. Възпламенява въображението и кара хората да придават почти магична страна на и без това достатъчно сложния образ и път на един младеж, тръгнал от балканското селце Добромирка, преминал като вихър през кипежа на бригадирското движение, опитал се да се наложи в поетическия елит на съвременна България и, несбъднал мечтите си, по собствена воля прекратил своя земен път. Защо ли? Защото силите му да търси човешкото в човека стигнали до там.

Пеньо Пенев е роден в с. Добромирка, Севлиевско, на 07.05.1930 г. Напълно естествено е началото на творческия му път да е свързан с местния регионален вестник, където за първи път публикуват негово стихотворение – „Защо ни остави?“ (често цитирано в източници като „За царя“), в което по детски и напълно в тона на времето страда за смъртта на Цар Борис ІІІ. Учи в мъжката гимназия в Севлиево, но не завършва, защото решава да се включи в младежкото бригадирско движение, в рамките на което стотици хиляди младежи ще отдадат своя безплатен труд за построяването на ж.п. линии, язовири и дори на един нов град – Димитровград. Самият Пеньо Пенев участва в строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, а след това и на язовир „Росица“. През 1949 пристига в Димитровград, където работи като разносвач на вестници, строител (отчетник на бригада) и журналист. Сътрудник е на в. „Димитровградска правда“, „Литературен фронт“, „Стършел“ и др.

Най-любими и близки до темперамента и сърцето му са огнените стихове на Владимир Маяковски (на чието име кръщава и първородния си син), огняро-интелигенската поезия на Никола Вапцаров и разпиленият бунт на индивида, опълчил се срещу целия свят, познат ни от творчеството на Гео Милев. Но в творчеството му откриваме също така и сантименталните и меланхолични тонове от стиховете на Сергей Есенин:

Умореният ден догорява,

плаче вятърът – сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

                       „Пътека“

В броя на „Литературен фронт“ от 10 ноември 1949 г. Пеньо Пенев прави своя дебют в централния печат. На първа страница, в горния десен ъгъл на писателския официоз, там където обикновено се печатат уводните статии, е публикувано стихотворението му „За комунизма“. Повече от обещаващо начало, стига да можеш да приемаш и не противоречиш на всичко, с което се сблъскваш в ежедневието си – все черти от характера, които поетът определено не притежава. Дори напротив – за публикувано през 50-те години в „Димитровградска правда“ стихотворение с акростих в защита на неправилно уволнена лекарка, Пеньо Пенев е съден, но, за щастие, е оправдан.

Десетилетия по-късно, когато наяве излизат негови непубликувани стихове, в които прозира болезнената чувствителност от преживяното, не бива да смятаме, че може да изкупим неправдата от случилото се. Но имаме правото и е добре да си припомняме понякога поне откъси от онези позабравени творби от старите учебници, които години наред са възпламенявали публиката в заводските зали и читалищни салони и чиито думи политическите апаратчици умело са използвали да вдъхновяват и насърчават онези искрени и неподкупни младежи, устремили се да строят един нов свят.

Не мечтая

безсмъртие

и пътища леки, а ватенка топла

за зимния ден. - Безсмъртно

нека остане

навеки построеното тук

от мен!

                     „Аз, един от народа“

Но като че ли още тук, от сблъсъка между видяното и желаното, оптимистичната линия все повече започва да избледнява и да отслабва непоклатимото верую. Прокрадващата се тъга е резултат не просто от неслучващото се, а от поредната подмяна на добродетели и ценности. И в стиховете на Пеньо Пенев навлиза усещането за разкъсване от противоречията и сблъсъка между мечта, блян, илюзия и грубата действителност:

Защото ний

 заедно вчера воювахме

за нашето днес

 под едни знамена,

защото

 ний всички

 еднакво гладувахме

и жаждата беше у всички

 една!

Но в ранното утро

 под нашата стряха,

когато се втурна

 новото светло

 тук -

от поройния блясък

 едни

 ослепяха,

от внезапния гръм

 оглуша друг.

                     „И добри ще са хората“

В края на 1956 г. след няколко отлагания от печат излиза стихосбирката „Добро утро, хора!“ – факт, който безспорно повдига самочувствието му на творец, но е и повод за много огорчения и страдания. Родната литературна критика не е особено благосклонна към младия поет и отзивите не са никак ласкави. В допълнение, макар и утвърден сред съвременниците си, Пеньо Пенев е неглижиран в обзорните текстове за българска поезия в централния печат и остава в рамките на публикации в „Димитровградска правда“. Името му отсъства от поредицата стихотворения на млади български поети, които се публикуват в няколко поредни броя на вестник „Народна младеж“.

Пеньо Пенев понася тежко тези критики и оценки. Но най-тежко преживява ударът, нанесен му от града, на който посвещава своя ентусиазъм – Димитровград. През 1957 г. на страниците на местния вестник е публикувано съобщение, че поетът не е ангажиран с нищо към редакцията на изданието. Зад това съобщение са скрити доноси и задкулисни интриги, които никоя индулгенция след години не може да изкупи. Защото последствията и за твореца, и за човека Пеньо Пенев са необратими и фатални.

Почти прогонен от Димитровград, през 1957 г. поетът се мести със семейството си в София, но и там не успява да се установи за постоянно. Това са годините, през които за да живееш и работиш в София ти е необходимо специално благоволение, наречено „софийско жителство“. Писателският съюз го праща в ДЗС „Янко Забунов“, Тутраканско, за да редактира, издава, а и помага при списването на вестник „Добруджанска дума“. Осъзнатото несъответствие между талант и предоставени възможности, насилственото неглижиране и пренебрегване, съчетани с лабилната психика на поета, водят до пристрастяване към алкохола. И към онзи край, за който колкото и днес да пишем, не можем да изтрием и променим.

               Ще догоряват залези и хора,

               и спомени, и чувства, и мечти;

               ще отцъфтят салкъмите на двора,

               вечерник в клоните ще зашепти.

               Живота своето от нас ще вземе

               и весело ще пей като капчук,

               когато за наследници след време

               ще дойдат нашите потомци тук.

                         „Когато се наливаха основите“

Двадесет и девет. Само толкова са годините на поета, когато за пореден път, този път – успешно, решава да ни напусне. Към неразгаданата мистичност и, навярно, покой на онзи друг, непознат нам свят, той тръгва не за първи път. Само че този път, на 27 април 1959 година, това е за последно. Земната пътека свършва. И не, не си мислете, че идва времето на безсмъртието. Твърде различен, твърде грапав и непобиращ се в рамки е бил поетът, за да бъде приет и допуснат безрезервно. До учебниците достига по-късно – тогава, когато на партийната номенклатура е необходимо художествено и естетическо утвърждаване на бригадирското движение. Но приживе, въпреки многобройните публикации на негови стихове, злободневки и фейлетони във в. „Димитровградска правда“, където е признат поет и завеждащ на рубриката за хумор, единствените му отпечатани книги са стихосбирката „Добро утро, хора!“ и безплатната притурка на Димитровградския печатен официоз, където в 40 страници, под заглавието „Ние от двадесети век“, са събрани част от публикуваните в изданието творби на поета.

„… светът драстично се размина с това, което съм очаквал…“ – споделя в едно от последните си интервюта журналистът Георги Коритаров. И навярно затова водеше своето предаване сред декори, наподобяващи пещера. Обичта към Човека и към Родината се сблъскват с необичта, която Пеньо Пенев среща приживе. „Човек се ражда, за да даде другиму любов.“ – това е търсел и това не е намерил поетът. Сам той е давал и дарявал – забързано, задъхано и безрезервно. И затова, колкото и да са отричани и опитвани да бъдат забравени някои от стиховете му, то именно те му гарантират онова безсмъртие и вечност, което всеки човек заслужава.

Дори и в най-пламенната си ода – „Хора, на път!“, Пеньо Пенев е вгледан в нещо, което мнозина така и не са успели да видят, а то все се повтаря и боде очите. За пореден път в българската история с края на битката на повърхността излизат не тези, които са я водили. Забравата и непризнаването са причината за създаването на „Епопея на забравените“, възпяла потъналите в забвение възрожденските борци. Малко по-късно „Новото гробище над Сливница“ свива свиден венец в памет на безимените чеда на България, останали по бойните полета, чиито идеали старателно са забравени от съвременниците им. Затова и години по-късно е „гневна“ обичта на Пеньо Пенев, затова е и „белият залък на дните – горчив“. Нищо не може да утоли Пеньо-Пеневите надежди на прокуден и ненужен човек – нито патосът от изграждащата се родина, нито меланхолията от несъвършенствата на деня, нито любовта, нито поезията, нито смехът. В цялото си творчество, дори в предсмъртните му писма, прелива усещането за крайната му самота, неразбиране и отчужденост от света. Сигурен в своето превъзходство, но и неприспособим към света, Пеньо Пенев предусеща възторга, но и скритите за повечето му съвременници болести на обществото, предусеща и не преживява най-тежкото престъпление на същото това общество – отнемането на човешката индивидуалност и на правото на собствен глас.

Останала му една-единствена пътеката – тази, която всеки сам си избира. За Пеньо Пенев тя се превръща в път към безкрая:

               Всеки своя пътека си има,

               всяка бърза и търси човека...

               И аз имах пътека любима,

               и аз някога имах пътека!

               Още крачка - и ето го края! -

               Извървяна е тя, извървяна...

               Какво с мене ще стане, не зная,

               но едва ли пак пътник ще стана!

                           „Пътека“