Нищо не се чуваше. Засега тишината застилаше всичко. Първите коли едва бяха започнали да се строяват по светофарите. Вятърът гонеше пожълтелите листа по паважа.
Мъжът излезе на улицата и се огледа. Никой! Вдигна яката на якето, пъхна ръце в джобовете и се отправи надолу.
Не обичаше Големия град. Беше някак потискащ с контраста. Всъщност в него имаше три вида хора: Бели - щастливи, усмихнати и весели. Черни – тези мизерстващите и сиви – едвам смогващи, но все още не съвсем почернели.
Мразеше сивите. Те бяха толкова вглъбени в себе си. Вечно намръщени, не намираха време дори да се усмихнат. Само една усмивка – не струва нищо, а прави толкова много.
Напоследък нещата не вървяха на добре и той реши да вземе трамвая.
Както винаги, вътре беше претъпкано.
Ето затова си ходя пеша. – помисли си мъжът. Имаше странното усещане, че някой го наблюдава. Не виждаше никой познат.
След три спирки слезе.
Нещото слезе след него.
Петнайсет минути след това той вече знаеше, че е преследван. Забърза крачка. ...