Сън
Нищо не се чуваше. Засега тишината застилаше всичко. Първите коли едва бяха започнали да се строяват по светофарите. Вятърът гонеше пожълтелите листа по паважа.
Мъжът излезе на улицата и се огледа. Никой! Вдигна яката на якето, пъхна ръце в джобовете и се отправи надолу.
Не обичаше Големия град. Беше някак потискащ с контраста. Всъщност в него имаше три вида хора: Бели - щастливи, усмихнати и весели. Черни – тези мизерстващите и сиви – едвам смогващи, но все още не съвсем почернели.
Мразеше сивите. Те бяха толкова вглъбени в себе си. Вечно намръщени, не намираха време дори да се усмихнат. Само една усмивка – не струва нищо, а прави толкова много.
Напоследък нещата не вървяха на добре и той реши да вземе трамвая.
Както винаги, вътре беше претъпкано.
Ето затова си ходя пеша. – помисли си мъжът. Имаше странното усещане, че някой го наблюдава. Не виждаше никой познат.
След три спирки слезе.
Нещото слезе след него.
Петнайсет минути след това той вече знаеше, че е преследван. Забърза крачка.
Кой или какво? – въртеше му се из главата. Разминаваше се, блъскайки се в хората. Никой не се обръщаше дори да го напсува. Притеснението го завладяваше и все по-силно го стягаше под лъжичката.
Да му се не види. Не можеше да се отърве.
На следващата пряка за малко да го смаже един джип – бял. На пешеходната. Такава беше тенденцията в момента. Черни души зад бели фасади.
Вдигна поглед към небето. Като разкапващи се меса на болен от проказа, то го замеряше с парчета мърлява течност.
Мъжът зави и навлезе между блоковете. Спъна се в нещо и го наруга. Хвърляйки поглед, видя човек, завил се в дрипи, да седи на изтърбушен фотьойл до кофата за боклук. Съжали за момент, но продължи. Преследваха го!
Вече тичаше!
Подгони го глутница озверели помияри. Колкото по-бързо тичаше, толкова повече реалността го настигаше. Все по-истинска, все по-грозна.
Настигна го! Свали го на земята и той усети ледените й пръсти на гърлото си. После пръстите започнаха да се стягат бавно и внимателно – с наслада. Краката му започнаха да ритат.
Напразно!
Сетне устните посиняха и се изкривиха в последна усмивка, показвайки побелели венци и подут език. А в очите? В очите осъзнатата истина...
Събудих се стреснат. По булеварда отвън колите надуваха мотори и фучаха. Лудият ми съсед пак хвърляше мебели из апартамента. Дали пък не е той късметлия. Живее си в своя собствена реалност. Вярно ненормална и все пак...
Облечен се поглеждам в огледалото. Усмихвам се на човека там – той ми се озъбва. Някаква сянка, като че ли минава пред вратата на асансьора, миг преди да се затвори. Лудият!?
Излизам на улицата. Още е тъмно. Обичам тъмнината. Оглеждам се. Пустош! Започва да пръска лек дъжд. Неочакваният порив на вятъра ме кара да вдигна яката си.
Да-а-а! Днес май ще ходя с трамвая...
© Филип Филипов All rights reserved.
