Дъжд – сребърна мрежа между небето и реалността. Неговите фини пипала ме омотават в своя безплътен свят. Ако остана тук сърцето ми ще се превърне в леден кристал – чист и бляскав, но скован в страх. А в небето, огнени лъчи рисуват пламенни мечти – толкова красиви, толкова бленувани, толкова искрящи, но и сломяващо далечни. Как да изплета стълба от нишките на дъжда, за да се изкача до слънцето?
Капките надежда, които ме държат будна, отлитат, подплашени от безутешните вопли на отчаянието в съзнанието ми. Сребърните мрежи се превръщат в люлка за пленената ми душа.
Заспивам...
В този сън, в това царство на илюзии, преоткривам себе си. Селенията на душата ми крият извори от вледенени емоции, застинали сълзи, притихнали въздишки. Искам да ги освободя!
Отправям взор към висините, изпълнена с вяра, устремена, търсеща. Прокрадвам поглед между фино-тъканата плетеница от лъчи, застилаща небето, и открадвам една тънка нишка, за да я вплета в очите си, а нейната светлина да разплете възлите на раз ...