Дъжд – сребърна мрежа между небето и реалността. Неговите фини пипала ме омотават в своя безплътен свят. Ако остана тук сърцето ми ще се превърне в леден кристал – чист и бляскав, но скован в страх. А в небето, огнени лъчи рисуват пламенни мечти – толкова красиви, толкова бленувани, толкова искрящи, но и сломяващо далечни. Как да изплета стълба от нишките на дъжда, за да се изкача до слънцето?
   Капките надежда, които ме държат будна, отлитат, подплашени от безутешните вопли на отчаянието в съзнанието ми. Сребърните мрежи се превръщат в люлка за пленената ми душа.
    Заспивам...
    В този сън, в това царство на илюзии, преоткривам себе си. Селенията на душата ми крият извори от вледенени емоции, застинали сълзи, притихнали въздишки. Искам да ги освободя!
    Отправям взор към висините, изпълнена с вяра, устремена, търсеща. Прокрадвам поглед между фино-тъканата плетеница от лъчи, застилаща небето, и открадвам една тънка нишка, за да я вплета в очите си, а нейната светлина да разплете възлите на разума ми и да ги превърне в откровения. Блясъкът й се отразява в една замръзнала сълза, която в миг се стопява и погалва лицето ми, разкрива необята пред мен и стопля застиналите ми устни. Жадно вкусвам от нея и тя се разлива из дебрите на душата ми, докосва и осветява всяко мрачно кътче, докато водите достигнат сърцето ми и се извиват в безумен водовъртеж, поглъщащ болките и страховете от тялото ми. Аз съм стихията – жестока толкова, колкото и милостива; властна толкова, колкото и покорна; истинска толкова, колкото и приказният свят на сънищата, които ме създават. Притежавам божествени сили, мога да властвам над световете, но има нещо, което ме държи тук. Дъждът чертае пределите, в които творя живота си. Отново се вглеждам в мрежите му, но сега той изглежда различен. Неговите капки не са ледени късове, а безброй огледала, които отразяват блясъка на пламъка в зениците ми. Той ми напомня за божествената сила, която нося в мен. Образът, който ми разкриват ме отвежда по непредсказуемите пътеки, водещи към същността ми. Водната стихия в сърцето ми не ще потуши огънят, довел ме до тук. Напротив, именно той ще се слее с водата, за да излекуват издълбаните от страхове язви на душата ми. Вълшебна пламенност, преляла се в искрена човещина – двете същности, изплитащи живота ми. Не бих била цялостна без изгарящия порив на мечтите си, нито без приласкаващата милувка на човещината - тази сила, която те кара да раздаваш любов и да събираш щастието си от чуждите очи. Хората се молят на боговете за закрила и топлина, но всъщност тяхната божественост им позволява сами да си ги даряват един на друг. Аз приютявам в себе си двете стихии на бога и човека, за да мога сама да творя пътя си, защото всяка следа по пътеката на съдбата е уникална и неповторима, всеки миг е предизвикателство.
   Събуждам се...
   Лъхва ме свежият дъх на утрин. Земята вече не е така плашещо студена. Лъчите остават все така далечни, но вече не искам да ги стигам, достатъчна ми е само светлината им. Докосна ли ги, ще изгорят сънищата ми. Вече няма дъжд. Ледените капки сякаш са откраднали парченца живот от слънцето и като грейнала роса разпръскват бляскави надежди. Дори да вали понякога, това е жива вода, която отмива греховете и пречиства душата ми.Сега нося слънцето в погледа си и тези дъждовни мрежи вече не ме ограничават, а ме благославят да събирам чудесата на два свята в себе си. Тук, на земята, се чувствам истинска, с всичките си неволи и радости, успехи и огорчения.
   “Ин” и “Ян”, светло и тъмно, дете на крайностите, принцеса на сънищата и просякиня за любов – това съм аз – едно пленено божество.