Тишината

Тишината на пустинята в мен зове твоето име. Всяка частица от златния пясък прошепва истината на моето сърце – искам те! Повече от всичко на земята душата ми стене за пътя към теб. Няма време, в което мога да обясня чувствата ми към теб. Няма величина, която би могла да ти прикачи стойност... дори броят на слънчевите лъчи не биха могли да се сравнят с твоята красота – безбрежна, като пустинята, сред която се разхождам сега. И вървя на ден през хиляди пустинни брегове, за да открия твоето сърце, което ще те изтрие от мечтите ми и ще направи реалност всяка една от тях...

         Бродя хиляди земи, но не намирам по-хубави лъчи от тези,  отразили се в най-прелестните очи, които съзнанието някога може да съзре. Не намирам по-чист бряг от този, когато съзра отсрещния бряг на мислите ти. Сънувам теб и онези пустинни наши брегове, в които ме събуждаш с усмивката на слънцето и вдъхваш разрушаваща увереност, като бурята.

         Дълбоко в себе си крия истината, която само прашинките на твоите пясъчни мисли могат да прозрат. Не ме е страх да се променя и да изтрия тази истина от сърцето си – някъде там в дълбините на съзнанието си. Там – сред тъмнината, аз зная, че ме чакаш да се върна и спокойна в твоите прегръдки да въздъхна. Там светът, при теб, за мен да спре. Там да падна на колене и дъха си последен там някъде да приютя.

         Следвай ме, колкото и да е мъчителен пътя. Обещай ми само едно: обичай ме, нито по-малко, нито повече. Обичай ме толкова, колкото сърцето ти позволява да ме обичаш. И малко да е сърчицето ми, то ще ти покажа силната си любов. Замълчи! Не е нужно да ми казваш: “Обичам те!”, знам, че е така. Обичам да го чувам, но е по-добре когато го усетя по кожата си, която е пропита с твоя аромат.