Трети март

Аз съм потомък на една малка, но горда страна. Много пъти тя е била поставяна на колене, но винаги е намирала сили, като птицата феникс, да се изправи от пепелта и да се възроди.

„... Земя като една човешка длан,
но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавият турски ятаган!"

Моята родина има дълга и нелека история. Труден е бил пътят на Аспаруховите конници. Буен вятър е брулил лицата им, докато Ювиги хан е казал: "Това е нашата земя! 3авинаги"

Мнозина са се опитвали да ни я отнемат. Но нашите горди предци са я бранили и отстоявали.
Но идва време на тъмна болка и тежки рани, на дълбок плач и безкрайни страдания. Идват години на много смърт, на много черни забрадки. Идват години на поголовно изтребление, на нечовешка гавра и потъпкване на всички човешки права.

Една вековна държава е подложена на безкрайна агония. 500 години.
„От Дунава до Охрид, до Бяло море – един народ нещастен под тежко иго мре! В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани вред видиш само ужас и чуеш едно ридание".
Селата пусти, градовете разрушени, навсякъде развалини димят, а църквите - осквернени. Момци посичани или на бесила, девойки обезчестени или в харем, навсякъде мъка, плач, ужас... Жените ронят вдовишки сълзи, тежки железни окови дрънчат...
България има своите герои, трудно се понася робския хомот.

Още помни Балкана руските солдати, славните генерали и смелите опълченци.
Това е най-славната епопея в нашата история. Битките при Плевен, Ловеч и София, на Орлово гнездо, при Шейново...
Една нескончаема редица от безпримерен героизъм и народна саможертва. Руските, финландските и румънските войници, редом с българските опълченци, донесоха на плещите си свободата на моя народ. След 500 години поругаване България е свободна. Без турския хомот, без да вдигат над главите си турски ятаган.

132 години Свобода! Поклон пред тебе, народе мой! Поклон пред цялата оная фаланга от знайни и незнайни герои, които извоюваха за нас свободата. Днес крачим по стръмните пътеки, за да се поклоним пред нашите деди. Българи и руси спят в общи могили като братя.

„Заставаме пред паметните плочи,
железните слова четем, стаили дъх
и свеждаме чела в безмълвна почит,
и пак вървим към шеметния връх".