Споменът за любовта раздира като нож сърцето й. Pазкъсва всичките мечти и надежди... Всичко свърши... очите не могат да проронят дори една сълза, за да й олекне... пресъхнали са... Ръцете треперещи, устните вместо да докосват неговите, докосват, допират се до чашата със студена вода, до поредната доза хапчета... Отпива глъдка... ето поредното хапче... и поне то да я успокои... а всъщност и то не може... безсилно е пред мъката и страданието... Именно те - мъката и страданието са се съюзили... обезоражили са я напълно, не й оставили сили да се бори... те отново и отново разкъсват сърцето й...

   А тя?! Лежи... пише... за да й олекне... но какво облекчение, щом срещу нея са саюзилите се мъка и страдание... С последните си думи... тя изрича ,,Обичам те''... на хора, които обича... с последни сили пише тези редове и когато свърши ще е спокойна, че е казала ,,обичам те'' на всички, които е искала... ще се остави в ръцете на съдбата... ще сведе глава пред всички за прошка... ще прости на всички... Щом четеш и ти това значи и на теб тя е простила, значи те обича, дори и да не го осъзнава и показва... а тя... тя всъщност съм АЗ !

А аз искам да ти кажа: ,,Осъзнаваш, че обичаш някого или нещо, едва когато го изгубиш!'' Така и ти можеш да осъзнаеш, че си ме обичал... когато ме изгубиш... а всъщност аз с теб ли съм?!

После само да не си кажеш: ,,можеше... трябваше... щеше...'' ...Така че ако заемам дори и малко местенце в сърцето ти, ако ме обичаш или просто ме искаш за приятелка... бори се за мен, защото после може да е късно. А ако не искаш да съм част от живота ти просто ми го кажи... и аз няма да ти пращам повече писма, като това, а ще те разбера. Каквото и да решиш - НАПРАВИ ГО, защото после може да е късно. Успех, каквото и да направиш!