Вървиш по улицата... Дълга права пред теб. Хора минават, говорят, смеят се. Прегърнати двойки си шепнат любовни слова, но ти не виждаш това. Улицата ти напомня живота. Вървиш сам, а понякога с някогo. Вървиш дълго, а понякога кратко. Понякога те вали и ти неподготвен, без чадър, вървиш под дъжда и капките напомнят стичащи се сълзи. Друг път е слънчево и всеки радостно се смее около теб, казват си “здравей” дори и непознати.
Ти не спираш да вървиш по тази дълга права...
Виждаш много нови хора, които са с теб за малко - идват, минават, заминават и забравят...
Мислиш колко често ти се случва да вървиш и да не знаеш накъде отиваш. Да виждаш път пред теб и да не знаеш какво ще ти донесе. Да виждаш щастие, но точно тогава, когато протегнеш ръце да го хванеш и си мислиш, че никога няма да ти се изплъзне, то става точно така и в теб остава само неговата сянка и тъга. Колко често се питаш какво ще стане на края и дали всички тези хора, с които си се разминал, говорил, обичал или просто подминал ще си спомнят за теб, дали ще си помислят за теб, така както ти правиш?
Гледаш пътя напред... Мислиш за пътя назад и за жалост не виждаш къде вървиш в момента. Стъпваш и не усещаш настилката под краката си. Дали вървиш по мека трева, дали вървиш по камъни, дали вървиш по тънък, пропукващ се лед...? Дали усещаш?
Винаги, когато минеш по-напред и погледнеш обратно, осъзнаваш какво е било, чак тогава разбираш, че си ходил върху лед, хлъзгал си се, падал си, но толкова е било мъгляво съзнанието ти, че не си усетил. А сега само береш плодовете на падането си, болката, тъгата, тъмата...
И точно най-силната мъгла, обхванала те изцяло – това е щастието. Моментното щастие, когато чувства изпълват сърцето ти, когато сила изпълва тялото ти, когато спокойствие цари в главата ти. Това е моментът, в който си сляп за случващото се около теб, моментът на неземно щастие, последвано от адска мъка.
© Светла Величкова Todos los derechos reservados