Вървиш по улицата... Дълга права пред теб. Хора минават, говорят, смеят се. Прегърнати двойки си шепнат любовни слова, но ти не виждаш това. Улицата ти напомня живота. Вървиш сам, а понякога с някогo. Вървиш дълго, а понякога кратко. Понякога те вали и ти неподготвен, без чадър, вървиш под дъжда и капките напомнят стичащи се сълзи. Друг път е слънчево и всеки радостно се смее около теб, казват си “здравей” дори и непознати.
Ти не спираш да вървиш по тази дълга права...
Виждаш много нови хора, които са с теб за малко - идват, минават, заминават и забравят...
Мислиш колко често ти се случва да вървиш и да не знаеш накъде отиваш. Да виждаш път пред теб и да не знаеш какво ще ти донесе. Да виждаш щастие, но точно тогава, когато протегнеш ръце да го хванеш и си мислиш, че никога няма да ти се изплъзне, то става точно така и в теб остава само неговата сянка и тъга. Колко често се питаш какво ще стане на края и дали всички тези хора, с които си се разминал, говорил, обичал или просто подминал ...