Умът блудства с душата

...или защо е все по-трудно да бъдем щастливи

         Човешкият ум е нещо безусловно доказано. Той е остър до степен на извратеност и това не подлежи на съмнение. Накъдето и да обърнем взор към панорамите на съвременната цивилизация, ние виждаме ясни доказателства  за остроумието на ума /да ми бъде простена тази игра на думи/. Цялата техника на съвременността, даряваща  ни все повече и повече със способности, сравними с тези на Хари Потър, подкрепя тезата за просперитета на ума.  Бурното развитие на науките, в частност на кралицата от тях - математиката, също затвърждава това убеждение.  Ние все повече се доверяваме на плодовете на ума - на неговото могъщество. Лягайки в апаратите за сканиране,  или качвайки се на самолета за полет от Париж до Мелбърн. С помощта на сателитните връзки вече сме в състояние  да разговаряме с произволен новозеландски маор, пушейки си цигарата в Синеморец. Това неусетно създава усещане в нас, че едва ли не всичко ни е подвластно. То е особено силно у тези, които разполагат с обилни финансии. И въпреки това победоносно шествие на ума /и парите/, всеки е усещал в себе си, че то води и до една празнота.  До една пустота на душата. Сякаш умът е своеобразен наркотик, или по-скоро неговите проявления. Те ни позволяват да се проектираме в нескончаеми холограми в пространства и области, които са трудни за описание дори и от най-развинтената фантазия. Съвременният хомо сапиенс все повече свиква с този наркотик. Пристрастява се все повече към него. Подобно явление започва да ескалира от 80-те години на миналия век, но днес скоростите на такова развитие са направо релативистични. Абстиненцията е пълна. Достатъчно е да се огледаме бегло около нас, за да видим как куцо, кьораво и сакато, държи в рецете си смартфони и мърда с палци по клавиатурите им. Вече даже съвременните Ромео и  Жулиета не са класическите влюбени герои на Шекспир. Те почти през цялото време са разделени от своите лични смартфони, затънали в тресавищата на виртуалните пространства. Не им е нужно самоубийството, за да решат нерешимите си проблеми. Отдадени на виртуала, тези Ромео и Жулиета дори престават да се забелязват  след първите няколко минути от срещата им.

         Датският философ Янсен говори за алчността и похотта на ума, стремящ се към несметно натрупване на знания и съзира в това ясен грях. Блез Паскал, янсенист по убеждение, в знаменитата си книга "Мисли", също размишлява по темата. Той стига дотам, че прекратява всякаква връзка с науката, за да се отдели от разврата на ума, отивайки в манастир, където умира ненавършил 40 години. В наше време така постъпи и геният на математиката - създателят на впечатляващата математическа дисциплина -  Алгебрична геометрия, Александър Гротендик. Той скъса завинаги с математиката и се усамоти в Перинеите, доейки крави до края на живота си. Може ли да считаме, че такива, безусловно признати гении, просто са се смахнали и поведението им се дължи на своеобразна лудост. Едва ли. По-скоро е вярно обратното - че такива личности по-рано от другите усещат опасността и се стремят към превенция. В Еклисиаст е казано:

"Който трупа знания множи печал."

Не можем да не признаем, че в това има немалка доза истина. И все пак един Аристотел ни учи, че:

"Образованите превъзхождат необразованите, така както живите превъзхождат мъртвите."

Къде е тогава истината?  Да се върнем към Конфуций. Тази истина е в т.нар. "златна среда" - в тънката пропорция! Но прогресът не знае милост към живите. Те са като  коне с чулове на главата, за да не виждат бясното си въртене около кладенеца, от който вадят вода и да не се строполят преждевременно мъртви. Ала въпреки, че не виждат този кладенец, те с душите си чувстват, че нещо не е наред. Чувстват, че похотливият ум, който прекомерно се е развил у тях, отдавна е преминал границите на допустимото. Той е като малко и разглезено дете, което тропа с крак и иска от родителите си нови и нови играчки, но си остава ненаситно. Развратеният ум е и като блудна нимфоманка. Той е незадоволим и развращава душата ни, блудствайки и с нея. И в това е вероятно основната причина да стигаме все по-рядко и по-рядко до онова чисто и възвишено състояние, наречено щастие!