vega666 (Младен Мисана)
1673 14310
31 mar 2015, 22:22  

Условието, за да разберем какво да искаме или какво да не искаме 

  Ensayos » Filosoficas
2802 1 21
4 мин за четене


Всеки в този живот бе следвало да се стреми да разбере две основни неща, които ще го подпомогнат в определяне на собствените му координати в онова странно образувание, което означаваме като Реалност, но за което никой няма дори и смътна идея какво точно представлява. Защото Реалността се изплъзва от опитите ни за познание, така както животът се изплъзва при анализите ни с епруветка. Физикът Томсън /известен още като Джи, или Джей/ определи Ралността като по-фантастична и от най-фантастичната измислица.
Цялото развитие на науката, през последните 5 десетилетия, потвърждава тази негова парадоксална на пръв поглед констатация. Математиците свързаха понятието материя с т.нар. тензор на Ричи, но опитите за "помирение" на релативистката теория на Айнщайн с квантовата механика, не постигнали досега успех, подсказват красноречиво, че само тензорът на Ричи, няма да стигне за описание на Реалността. Защото наред с основните 5 взаимодействия известни на теоретичната физика, като магнитни, електрични, слаби, силни, гравитационни, от които досега са обединени само първите три, чрез полето на електрослабите взаимодействия, теоретично описано от пакистанския физик Салам и доказано експериментално чрез "залавянето" на  w-бозона /репрезентиращ това поле/ от експерименталния физик Вебер, а останалите две са включени в недоказания и засега хипотетичен термин - Великото обединение, никой във физиката до този момент не е отредил място за Естетическо силово поле - полето на 6-тото взаимодействие и т.нар от мен супертензор на естетиката. Това поле е оторизирано да се грижи за поддържане  на определино ниво на естетика във вселената. Поради него цветовете на една есенна гора са винаги съчетани красиво, въпреки стохастичния характер в стареенето и изменението на цвета в отделните листа. Естетическото силово поле възпира и ентропията, която следва от втория принцип на термодинамиката. Всички тези въпроси се усложняват и от бурното развитие на квантовата механика, която достигна фактически до признаване на две различни и автономни начала - Глобалната вълнова функция и Глобалната перцепторна функция, наричана на обикновен език бог. И ако за вълновата функция трябва да благодарим на работите на един от бащите на квантовата механика - Ервин Шрьодингер, то на Луи дьо Бройл следва да припишем бащинство на идеята за Глобалната вълнова функция, защото принципът на дьо Бройл свърза всяка елементарна частица и субчастица, с вълновата природа - до бездънното дъно на материята. Съгласно принципа на неопределеност на Вернер Хайзенберг, наблюдателят влияе на квантовата реалност и я променя. Той същински взаимодейства с нея чрез наблюдението си. Излиза, че квантовата реалност е един свръхчувствителен флуид, който реагира на всяко колебание и то мигновено. Това му свойство произтича вероятно именно от действието на Глобалната вълнова функция, която реагира на всеки опит на Глобалната перцепторна функция да я обективира и регистрира. Самите ние сме просто фасетни кванти на Глобалната перцепторна функция и без да осъзнаваме сме неин проводник и инструмент за действие. Съществуват ли нещата, когато не са наблюдавани, или съществуването им е резултат от действието на Глобалната перцепторна функция? Този въпрос няма засега отговор. Възможно е дори в процеса на търсене на точен отговор да се натъкнем на необходимостта от преразглеждане на понятието Съществуване. То и без това е мъгляво и неуточнено. Достатъчно е да посоча аргумента на Рене Декарт: "Cogito ergo sum", за да почувстваме колко безнадеждна е ситуацията при опитите ни да работим с толкова мащабни категории.
Затова се връщам към двете основни неща, упоменати в началото на това есе, които могат да бъдат от особена важност в този отчайващо сложен свят.
Казано най-просто,  какво би следвало да  искаме и какво не би следвало да искаме в този живот за себе си. Човек познал тези двете се успокоява. Най-малкото не обръща повече поглед назад към територията на онова, което не иска и концентрира цялата си енергия върху исканото. Въпреки, че всичко това звучи пределно просто и подразбиращо се, съм почти сигурен, че то не е било осъзнато в дълбочина. Защото, за да узнаем какво би следвало да не искаме, ние следва да познаваме миналото си. А за да узнаем какво точно би следвало да  искаме, без да търпим фиаско и заблуждение, следва да познаваме бъдещето си. Но кой познава бъдещето?  Има ли такива личности, или те просто си въобразяват, че имат подобни висши перцепторни способности. Аз лично не вярвам, че някой е в състояние да знае цялостно бъдещето си. По тази причина изключвам възможността човек да разбере какво точно следва да иска в живота. Но какво не следва да иска е по-лесно да разбере. Както казах, за целта следва да изучи и анализира добре миналото си. Знам, че някой би възразил тук, че щом веднъж сме наясно, какво би следвало да не искаме, то оттук сякаш произтича, че следва да искаме оставащото. Но това е наивна и първосигнална мисъл. Защото между искането и неискането лежи един слой на неопределеност. Той произтича само от настоящето, което е нетрайно и в него се втича водопадът на бъдещето, за да се превърне в минало.

 

© Младен Мисана Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря за отговора! Е, илюзиите си тръгват с опита... Но понякога илюзията като люлчица пази, докато човек стигне до същината на желанията си. И ти да имаш много успешна седмица!
  • Много ме трогна с коментара си, Лимеруна. Благодаря ти за вниманието. Толкова хубаво си го казала: "А истинско ли е желанието, ако знаем бъдещето си?" И аз съм стигал до подобен въпрос в "Митология на случайността":
    https://otkrovenia.com/bg/stihove/mitologiya-na-sluchajnostta
    И все пак ние винаги мечтаем за една генералност, за нещо стратегическо. Понякога попадаме в плен на илюзии. Не е ли по-добре да отсеем илюзиите в зародиш? А твоят коментар е изключително задълбочен и ме порази с мъдростта си. Да имаш една много успешна нова седмица!
  • А истинско ли е желанието, ако знаем бъдещето си? Истинското желание не е ли вътрешното вдъхновение, двигател на нови вселени? Това, което наистина искаме, не е ли задължително да е ново и наше? Елементът на непознаваемост ни предизвиква да рискуваме и съответно да разберем какво наистина... сме искали. А искането започва да предизвиква нови вселени. Т.е. неискането е просто коректив, опит, в искането... Нали човекът е творец Много ми хареса есето ти, Мисана! Всъщност пътеводител в искането не е ли именно усещането за естетика? И колкото по-развита е една личност, толкова повече я долавя...
  • Това, Андромаха, го постига всяко животно. То е в мир със себе си. Нима само това предлагаш на Човешкия род? Впрочем, забравих, че си много млада и много гневна. Може би при теб мирът със себе си е от първостеренно значение. Но мирът със себе си е смъртен враг на Истината. Той е част от обширната система на Смъртта. Затова Иисус казва: "Не мир ви нося, а меч!"
    Медитирай над тези думи и се опитай да пораснеш. Животът е пред теб!
  • А може би, за да знаеш кой си, Анита, първо трябва да узнаеш какво искаш и какво не искаш. Мислила ли си по този въпрос? Защото да узнаеш кой си е най-трудното нещо на този свят. Ти искаш направо да кацнеш на покрива на небостъргача. Но ти липсва хеликоптера на Бойко Борисов, за да постигнеш тази цел!

    Поздрав - най-сърдечен, в предверието на страстната седмица!
    От сърце ти пожелавам да узнаеш, коя е Анита Монева! Амин!
  • "И сега какво, ако ти кажа, че няма по - хубаво от Североизтока, ще ме набиеш ли?"
    Не схванах каква е връзката с разсъжденията ми за възприемане на природната хубост? Иначе и моята семка е Добруджанска - светла му памет, дядо ми Коста е бил в дружината на Три Пъти Иван. Прототип на Чичо Мартин от "Хайка за вълци", който Иван Ласкин се опита да изиграе горе-долу юнашки преди време - като сме метросексуални и го няма Вачков, и един мъж не можем изигра като хората в последно време.
    Като СИ патриоти, знаем, че повечето македонски чети и родопски хайти са шарен карнавал с пискюли в сравнение с добруджански боен отряд.
    Няма да Ви набия, естествено. Мисана, извинявай за бърборенето в коментарното поле и благодаря за отговора.
  • Благодаря, Безжичен, за уместните, много интелигентни и много коректно поднесени бележки. Все пак в парадокса АПР става дума за мигновено взаимодействие и Айнщайн има своя дял в това:

    http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%81_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D0%B9%D0%BD%D1%89%D0%B0%D0%B9%D0%BD-%D0%9F%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%A0%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BD

    По въпроса за постулираната от Айнщайн пределна скорост, за обичайния реален материален свят, означавана със "с", която може да се приеме, че e скоростта на движение на светлината във вакуум, равна на 3х10^10 см/s, ще отбележа следното. Формулата на Айнщайн, свързващата масата при скорост V, с тази в покой, на която се основава този постулат /защото при v=c, масата става безкрайна, освен ако в покой не е 0/, оставя една вратичка, забелязана от Джералд Файнберг. Става дума за частици с имагинерна маса. Наречени тахиони /от "тахио" - на гръцки - "бърз"/. За тях "с" е долна граница на скоростта им. Ако една частица е с маса "комплексно число" - нещо като гиричка, на която единият край е с реална маса, а другият с имагинерна, тя също ще се движи с надсветлинна скорост. Това ме навежда на "еретичната" мисъл, че "с" играе ролята на алеф0 - първото безкрайно кардинално число, в света на скоростите. Възможно е да има бариерните скорости с1, с2, с3, etc.,
    които разсичат полето на скоростите във вселената на непресичащи се класове, маркирайки непресичащи се - паралелни вселени, в които проникват само т.нар. от мен частици-гирички. Тези "c"-та очевидно ще играят ролята на следващите безкрайно големи кардинални числа /алефи/ във физическия свят. Но продължавайки в тази покока, ще отидем твърде далеч за един коментар.

    П.П. Айнщайн също има своите заблуди. Да не забравяме, че моделът му за стационална вселена търпи фиаско. Той признава работите на Фридман за разширяващата се вселена. Това го споменавам, Безжичен, единствено във връзка с позоваването ти на факта, че понеже Айнщайн е автор на постулата за постоянството на скоростта на светлината, той не би могъл да участва като интелектуален фактор в парадокса АПР. Както виждаш - участвал е и още как.
  • Сигурен съм, че както в един известен филм, озаглавен "Планетата на маймуните", съществуват планетите, за които говориш, Порчев, от рода на Планета на свинете, Планета на кучетата, а защо пък не и Планета на рокерите. На тези планети, никога нямаше да открият уравненията на Максуел на електродинамиката, но от това не следва, че на тези планети нямаше да съществува и да действа електромагнитното поле. Просто обитателите на тези планети никога нямаше да узнаят за съществуването му. Точно така стои и въпросът с Естетическото силово поле. То съществува обективно и на тези планети, колкото и да не ти харесва това.
  • Даниел, Дамаскин и Порчев!
    Отговарям и на трима ви едновременно, защото виждам, че вашето неразбиране на Естетическото силово поле има общ корен.
    Музиката се възприема наистина по различен начин от различни слушатели.
    Рокерите от бара не са най-подходящият пример, защото те нямат сетиво за тази музикална хармония, която презентира Лунната соната. Ние не чуваме ултра и инфра звука и ако някой извънземен композитор напише соната в тази част на звуковия диапазон, то естествено земните жители не ще я чуят никога и няма да възприемат нейната естетика, но единствено по технически причини, а не защото тя не съществува. Така стои и въпросът с рокерите. Техните сетива са загрубели от тамастичните звуци, които слушат. Тези хора все едно нямат душа, а именно душата е нашето сетиво за естетика. Естествено е, че свинята не слуша Лунната соната с удоволствие и дори може да пикае и дриска на нея, но това нищо не доказва. А рокерът е просто нерядко прилича на една свиня. Така, че "контрапримерът" се сведе до намесване на свинете и техните аналози в нашия разговор.
    Кравата пък може да даде повече мляко, слушайки Лунната соната, но това не значи, че тя я възприема естетически. Повтарям душата е органът за възприемане на естетиката. Да вземем например музикалната хармония. Отдавна е установено, че тя се базира на т.нар. натурални /или естествени/ логаритми, т.е. на логаритмите при основа неперовото число е = 2 + 1/2! + 1/3! + 1/3! + ..., приблизително равно на 2,72.
    Следователно музикалната хармония е математически удостоверен факт.
    Тук никакви барове с рокери не играят. Естетиката се базира на хармония. Тя е мярка за възприемане на хармонията. Ако ние описваме музикалната хармония с натуралните логаритми, то можем да намерим супертензора на естетиката. Той описва всяка хармония, част от която е музикалната. И именно така - по математически път се обективира понятието Естетика. Тази Естетика съществува обективно и вън от нашите възприятия и нейната математическа първооснова, представляваща този супертензор, се реализира чрез физическо поле, което наричам за удобство Естетическо силово поле. Така, както електромагнитното поле се описва с помощта на уравненията на електродинамиката на Максуел.
    Въпросът, кой как възприема естетиката, или дори дали има и един неин регистратор е несъществен, така както след Денят на трифидите, може да не остане никой, който да да вижда слънцето, но то пак ще съществува. Същото е ако пропусна специфична честота, която да оглуши едновременно всички хора по Земята. Тогава нито един няма да чува шума на водопадите. Но означава ли това, че те не съществуват???
  • Всъщност примерът с хората с увредено зрение в Лувъра едва ли е много удачен. Съществуват и хора с увреден слух, които едва ли споделят възхищението ти от Лунната соната. Между тях е и авторът на сонатата, който пък незнайно защо е избран за база за сравнение с Пипков - добре, че недочува.
    А пък за сравнението на човешко и природно изкуства (?) и наличие на Естетическо силово поле - два случая:
    1. 1998-ма в Белоградчик се проведе първата по рода си конференция за включване на местните скали в списъка на природното наследство на ЮНЕСКО. Процесът е дълъг, трудоемък и включва огромно количество ядене и пиене за културни хора, от които зависи нещо. Културните хора много обичат гювеча! (Бел. Д-скин). 150 експерта от цял свят. Скалите са много красиви, а на залез са приказни с акварелната си мекота. Цял свят с чаша в ръка: "Фантастик! Риъли амейзинг!", само гръцките представители: "Е, не е лошо, но не е като Метеора.". Та не всички са подвластни на Естетическото силово поле;
    2. С ботаници разкарвах из Пирин един серсем от Нюкясъл, работил известно време в Гърция. Професор, дири окситропис. Минаваме Кончето, а оня: "Наподобява малко масива Тимфи в Гърция!". Изсулваме се край стената на Вихрен в Казаните - оня пак: "Прилича леко на Митикас.". Видя едни от най-фините гледки в Европа, но не млъкна с тая Гърция. Най-накрая кривнахме към Триград. Когато изтърси за ждрелото, че било умалено копие на Самария в Крит, не издържах и се оплаках на Костадин Хаджийски: "Адаш, тоя ръб видя всички родни прелести и не спря да мърмори за Гърция.". Коцето (опитен туристически деятел в Триград)помисли и: "Дай да го набием, бе, адаш! Ще обясним, че това е местна традиция, израз на огромно уважение към госта! Не го е виждал в Гърция!".
    Та така с Естетическото поле. О вкусах не спорят, както са споменали великите Кузма Прутков.
    По моему са абсолютно прави.
  • Даниеле, има хора родени с генетични увреждания, или пък с неразвити още центрове за естетическо възприятие в мозъка. Не може да изтъпаниш слепци в Лувъра и смело да обясняваш на всички, че това е пример на субективно възприятие, защото на тези слепци нито една картина от изложените в Лувъра картини не е харесала. Що се касае до размитостта, тя не може да размие, по отношение на това, за което говорим, повече от 10 процента. Останалите 90 процента, доказват обективното съществуване на Естетическото силово поле. Ей богу, живях достатъчно дълго на тази земя и досега не чух някой да се изказал срещу първа част от Лунната соната на Бетховен. Докато за музиката на Любомир Пипков съм чувал най-противоречиви мнения. Там наистина функцията мю(x) на Лотфи Заде яко играе казачок.
  • Благодаря, Даниеле, но този път не си разбрал главното. Няма човек на Земята, който /освен преднамерено и тенденциозно/ да отрече, че есенната гора, гледана отдалеч е много красива в своето обагряне. Няма и човек на Земята, който /освен преднамерено и тенденциозно/ да отрече, че първа част на Лунната соната на Бетховен е невероятна, или да не се възхити от красотата на един приказен залез. Това означава, че тази красота е обективна. Друг е въпросът, че нейната обективност може частично да се пречупи през нашето субективно възприятие. Но все пак до известни поносими граници. Това, което казах, напълно удовлетворително обяснява споменатото от теб за изкуството и индивидуалните стилове в него. И не бива да бъркаме човешкото изкуство с природното. То е недостижимо за хората и именно това е доказателство за съществуването на Естетическото силово поле.
  • На всички интерисуващи се от повдигнатите от мен въпроси, препоръчвам да изгледат много интересния научно-популярен филм:

    http://vbox7.com/play:e0688a5c4a

    Гарантирам им, че няма да съжаляват!

    1. Ще кажа на Порчев само, че от "логиката" на неговия подход:

    "Красотата не съществува обективно, тя е субективно възприятие. Т.е. лишеният от цветно зрение не може да възприема тази красота.",

    ние лесно ще достигнем до извода, че звукът в природата не съществува обективно, защото глухите не го чуват!

    2. Благодаря отново, Стефане! Чел съм много по тези въпроси и проектът "Филаделфия". Те са свързани до голяма степен и с т.нар. парадокс АПР /от инициалите на Айнщайн, Подолски и Розен/, утвърждаващ възможността за мигновена връзка дори на безкрайно големи разстояния.
    Обръщам само внимание, че трябва да се изписва "сфера на Шварцшилд",
    а не "сфера на Шварфилд", както неправилно изписват на редица места в мрежата, защото оригиналното име е: "Schwarzschild sphere".

    3. Благодаря ти отново за точните и мъдри бележки, Илко! Всъщност казаното от теб за въпросното смесване, лежи в основата на не една философска концепция на агностицизма. При Кант например ние не познаваме самите неща, дори те са нещо в себе си и следователно са непознаваеми, а познаваме единствено представите на своя ум за тях.
    Т.е нашето познание е изоморфно на нашите способности за възприемане на света около нас, а не на самия свят. Това кореспондира с древноиндийската концепция за Мая - илюзорния свят, която и Платон /заимствайки я от питагорейците/ ни превежда чрез знаменития си пример за пещерата и сенките на робите.
    Действително в най-различни източни учения целта е да се познае светът на ейдосите, недостъпен пряко за сетивата ни.

    4. Благодаря, Райна, за това, че оцени текста ми!
  • Благодаря за този коментар, Стефане! Съгласен съм, че учените-физици, а и някои други категории учени, са твърде далеч от истината и повече трупат заблуждение, отколкото да се доближават до нея. Това свое бясно лутане те обявяват за единна картина на света. Тези рушащи се една след друга,
    като детски пясъчни замъци на брега на морето, парадигми сме ги виждали и ще продължаваме да ги виждаме и занапред, за съжаление все по-често. Добре е все пак, че в хода на тези претенции се ражда техтически прогрес - безусловна утеха за пропуснатата голяма Истина! Всъщност физиците гравитират около идеи от древни учения на духовни водачи на човечеството. Нищо ново под слънцено! Сферата на Шварцшилд е сферата с критичен радиус, под който светлината не може да напусне материален обект и остава пленник на гравитацията. Тази теория е математически разработена за пръв път от Чандрасекхар. Имам вкъщи двата му тома, които преведени на български, би следвало да имат заглавие: "Математическа теория на черните дупки". А гравинацията е сила, която е част от по-голяма и подобна на нея. Нарекъл съм я обобщена гравитация. С нея се обяснява Мемориа мунди /глобалната памет на вселената/, неунищожима дори и от черните дупки, а също и инерцията и времето. Те са обвързани с едно четирикомпонентно уравнение.

    Благодаря ти, Ирен! И двете неща, които отбеляза на шега, са твърде важни. Почти всеки боже ден биваме опровергавани в тази посока. Ще добавя и още едно трето правило, към 2-те твои. Не е мое и по тази причина го слагам в кавички:

    "Не вземайте живота насериозно - никой не е излязъл жив от него!" /Бенджамин Франклин/

    Мерси, Руми! Много ценен коментар направи. Съгласен съм с всичко казано от теб. Самият Христос казва: "И не мислете за утрешния ден..." Мисля, че можем да му се доверим. Що се касае до Настоящето,
    то то, по моето скромно мнение, не е чиста категория. В него живее част от Миналото, но което е още по-лошо - в него живеят метастазите на Бъдещето, което като раково образувание го руши. Ето защо живейки в Настоящето, ние с единия си крак /символично казано/ вече сме стъпили в Бъдещето. А там, в общия случай, ни очакват хилядите му палачи!
    Ето - по тази причина според мен, не можем да отпуснем душата си докрай в Настоящето и да се любуваме, както ни се иска, на неговите пейзажи!
  • На светлинни години съм от научните терминологии и от философските разсъждения! Това, което съм успяла да разбера е, че учените до голяма степен се опитват да създадат теории и да открият неща, които всъщност са съвсем ясни, прости и няма нищо за доказване! Мисля си, как ли изглеждаме в очите на Твореца, ние, на които ни е дадено всичко на готово и най-важното, дадена ни е свободна воля сами да избираме!
    Питам се, защо все искаме да разберем своето бъдеще, все сме устремени някъде другаде, но не и тук, в настоящия момент....Или пък, все сме заровени в миналото, не го оставяме, а то отдавна ни е забравило! Ето, поради тази причина, че все сме някъде другаде във времето, ние пропускаме прекрасни мигове, които могат да се случат тук и сега! Но те минават покрай нас и ние не ги виждаме, защото не сме на мястото си! И още нещо, което е лично мое мнение, човек просто трябва да спре да взема решения единствено и само с ума си, така ще си спести доста главоболия и ще успее да се наслади на един щастлив живот!
    Мисана, приеми и моите поздрави!
  • Харесах! Коментарите естествено идват с дължина на есе също Пораждат се въпроси, търсят се отговори. Намираме ли ги? Аз не искам да знам какво ме чака в бъдещето, което не означава, че нямам желания. Убедила съм се обаче във верността на "Внимавай какво си пожелаваш" и " "Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му плановете си за утре!"
  • Благодаря за вниманието, Себастиан! Трогнат съм.
    Всъщност и аз се съгласявам с мнението на Илко,
    ако гледаме на нещата от гледна точка на Абсолюта.
    За нещастие в това пространство-време приличаме по-скоро на
    охлюви, тромаво пълзящи със своите черупки по пясъчния хребет - към шуплите на Вечността.

    Приятна вечер и успехи!
  • И аз ти благодаря отново, Ренета, за ценните бележки, които правиш!
    Миналото е шепа пепел - в най-добрият случай от топли спомени в хербария на паметта. Имаме ли избор да си пожелаваме друго освен бъдеще.
    Все пак гротескно е, когато старостта си пожелава бъдеще. Но тук тя включва самоизбавлението си в лицето на смъртта.

    Лека нощ и от мен! Мога само да кажа, че да ти отговоря е за мен удоволствие.
  • И толкова по-добре, Мисана - иначе никога не бихме могли да имаме бъдеще. Страхът идва от "познанието". А то е всъщност посоката с главно П. Винаги с радост си пожелаваме нещата /макар и относими дори за настоящия ден/ в бъдеще време: Бъди здрав, Много успехи, Приятна вечер, лека нощ и т.н. и не във формата на констатация а в голямото уважение което е кодирано във всеки от нас към това "бъди!" Лека нощ, Мисана! п.п. Благодаря, че счете за необходимо да ми отговориш!
  • 1. Много интересен коментар, Ренета. Благодарен съм ти за него. Ти искаш чрез една медитация да отгатнеш двупосочното желание, което в едната посока е не-желание.
    Ще направя прост анализ. Да вземем например парадокса на Хемпел, известен и като парадокса за гарваните /Raven paradox/. Той се заключава в следното. Твърденията:

    A) Всички гарвани са черни;

    Б) Всяко нещо, което не е черно, не е гарван

    са очевидно логически еквивалентни.
    Гарваните са краен брой и е възможно чрез преглед на всеки един от съществуващите гарвани да се установи, дали този гарван е черен или не.
    Така чрез пълно изчерпване на случаите твърдението A) ще бъде доказано или опровергано.
    Парадоксът е в това, че логически еквивалентното на A) твърдение, т.е.
    Б), не позволява такъв подход. Защото броят на нещата, които не са черни е безкраен и следователно не можем чрез проверка да се убедим във верността или в неверността на Б).
    По същата причина ние можем да познаваме миналото, защото то се състои от краен брой случили се с нас събития, а на базата на това познание ще сме наясно какво не би следвало да искаме. Ти правилно забелязваш тази логическа дуалност минало-бъдеще, но точно тук ситуацията е аналогична с тази за парадокса за гарваните. Бъдещето, като потенция, се състои от безброй възможности, които, уви, не можем да опознаем чрез изчерпване.

    Приятна вечер!

    2. Благодаря за толкова хубавия и мъдър коментар, Илко! Ти разглеждаш нещата не от гледна точка на човека, като биологична даденост, детерминирана от неговия геном, а от нивата на духа, явяващ се аналитичното продължение на тази обречена на изчезване в пространството на Минковски форма. Очевидно физиката се занимава с пространството на Минковски, където всичко завършва със смърт на формата. Във физиката на духа, която вероятно предстои да бъде създадена, но все още не е, нещата естествено стоят по-различно. Там нашите желания и не-желания губят самостоятелната си роля, както абсолютно точно отбелязваш. Там се касае за една изначално зададена феноменология, стадиите на която са просто проекциите на вечността, реализирана в този дух върху пространствата с краен брой измерения, каквото е и нашето.

    Лека вечер и много нови вдъхновяващи идеи!
  • Мисана, добър вечер! Ще се опитам да коментирам това което съвсем задълбочено и внимателно прочетох. Теми любопитни за мен. В тази материя се изпада в многословност и много-терминологичност, и изреченията стават досадно дълги. Извини ме за това предварително:
    А, кой би си спомнял миналото, ако не е позволил на бъдещето да стане такова. И би ли могла да се случи тази Интроспекция ако не поставим независимо кое и в коя посока на и от единствената стартова черта на краткотрайното измамно настояще /краткотрайно, защото още стъпвайки на старта, преди изстрела то вече преминава в едно от другите две ...и мисля доста едновременно в и двете/. Разбира се това е метафизика - трудна за осмисляне материя и не съвсем радушно приета, както и за многото разновидни доктрини на тема Световната вълнова функция /което много се доближава до мощта на Колективната мисъл /така възжелана от Световната перцепторна функция т.е. Бог - / и ако двама души /и повече/се помолят за едно и също...и.т. Той им го дава (разбира се че иде реч за Разума и Душата /персоналните/...и също Както горе тъй и на Земята - означава същото ..а не реално небето и земята/. Самонаблюдението наистина влия на и двете създава форми-поведение и когато ослушвайки се в собствената тишина по време на този процес чуем вибрацията на иманентността, тогава не различаваме бъдеще и минало – стъпваме в измисленото настояще с определеното и конкретно доловено „искане”. Творим го и то става минало от което произхождат нови процеси които вече са бъдеще. И мисля, че „искането” и „не искането” са две еднакво силни /като величини физични или математични без значение/ желания и определено и „не искането” е желание, което ме навежда на мисълта, че интроспекцията не би ни дала отговор. По-скоро би разгледала отстрани това което вече се е случило и му позволява да се претвори отново. Най добре това се постига като останеш ням наблюдател на себе си и се потопиш в пребогатото нищо и не участваш в случващото се.
    Коментарът ми няма завършеност..и как би могъл да има?!
    Поздрав!
Propuestas
: ??:??