Условието, за да разберем какво да искаме или какво да не искаме
Всеки в този живот бе следвало да се стреми да разбере две основни неща, които ще го подпомогнат в определяне на собствените му координати в онова странно образувание, което означаваме като Реалност, но за което никой няма дори и смътна идея какво точно представлява. Защото Реалността се изплъзва от опитите ни за познание, така както животът се изплъзва при анализите ни с епруветка. Физикът Томсън /известен още като Джи, или Джей/ определи Ралността като по-фантастична и от най-фантастичната измислица.
Цялото развитие на науката, през последните 5 десетилетия, потвърждава тази негова парадоксална на пръв поглед констатация. Математиците свързаха понятието материя с т.нар. тензор на Ричи, но опитите за "помирение" на релативистката теория на Айнщайн с квантовата механика, не постигнали досега успех, подсказват красноречиво, че само тензорът на Ричи, няма да стигне за описание на Реалността. Защото наред с основните 5 взаимодействия известни на теоретичната физика, като магнитни, електрични, слаби, силни, гравитационни, от които досега са обединени само първите три, чрез полето на електрослабите взаимодействия, теоретично описано от пакистанския физик Салам и доказано експериментално чрез "залавянето" на w-бозона /репрезентиращ това поле/ от експерименталния физик Вебер, а останалите две са включени в недоказания и засега хипотетичен термин - Великото обединение, никой във физиката до този момент не е отредил място за Естетическо силово поле - полето на 6-тото взаимодействие и т.нар от мен супертензор на естетиката. Това поле е оторизирано да се грижи за поддържане на определино ниво на естетика във вселената. Поради него цветовете на една есенна гора са винаги съчетани красиво, въпреки стохастичния характер в стареенето и изменението на цвета в отделните листа. Естетическото силово поле възпира и ентропията, която следва от втория принцип на термодинамиката. Всички тези въпроси се усложняват и от бурното развитие на квантовата механика, която достигна фактически до признаване на две различни и автономни начала - Глобалната вълнова функция и Глобалната перцепторна функция, наричана на обикновен език бог. И ако за вълновата функция трябва да благодарим на работите на един от бащите на квантовата механика - Ервин Шрьодингер, то на Луи дьо Бройл следва да припишем бащинство на идеята за Глобалната вълнова функция, защото принципът на дьо Бройл свърза всяка елементарна частица и субчастица, с вълновата природа - до бездънното дъно на материята. Съгласно принципа на неопределеност на Вернер Хайзенберг, наблюдателят влияе на квантовата реалност и я променя. Той същински взаимодейства с нея чрез наблюдението си. Излиза, че квантовата реалност е един свръхчувствителен флуид, който реагира на всяко колебание и то мигновено. Това му свойство произтича вероятно именно от действието на Глобалната вълнова функция, която реагира на всеки опит на Глобалната перцепторна функция да я обективира и регистрира. Самите ние сме просто фасетни кванти на Глобалната перцепторна функция и без да осъзнаваме сме неин проводник и инструмент за действие. Съществуват ли нещата, когато не са наблюдавани, или съществуването им е резултат от действието на Глобалната перцепторна функция? Този въпрос няма засега отговор. Възможно е дори в процеса на търсене на точен отговор да се натъкнем на необходимостта от преразглеждане на понятието Съществуване. То и без това е мъгляво и неуточнено. Достатъчно е да посоча аргумента на Рене Декарт: "Cogito ergo sum", за да почувстваме колко безнадеждна е ситуацията при опитите ни да работим с толкова мащабни категории.
Затова се връщам към двете основни неща, упоменати в началото на това есе, които могат да бъдат от особена важност в този отчайващо сложен свят.
Казано най-просто, какво би следвало да искаме и какво не би следвало да искаме в този живот за себе си. Човек познал тези двете се успокоява. Най-малкото не обръща повече поглед назад към територията на онова, което не иска и концентрира цялата си енергия върху исканото. Въпреки, че всичко това звучи пределно просто и подразбиращо се, съм почти сигурен, че то не е било осъзнато в дълбочина. Защото, за да узнаем какво би следвало да не искаме, ние следва да познаваме миналото си. А за да узнаем какво точно би следвало да искаме, без да търпим фиаско и заблуждение, следва да познаваме бъдещето си. Но кой познава бъдещето? Има ли такива личности, или те просто си въобразяват, че имат подобни висши перцепторни способности. Аз лично не вярвам, че някой е в състояние да знае цялостно бъдещето си. По тази причина изключвам възможността човек да разбере какво точно следва да иска в живота. Но какво не следва да иска е по-лесно да разбере. Както казах, за целта следва да изучи и анализира добре миналото си. Знам, че някой би възразил тук, че щом веднъж сме наясно, какво би следвало да не искаме, то оттук сякаш произтича, че следва да искаме оставащото. Но това е наивна и първосигнална мисъл. Защото между искането и неискането лежи един слой на неопределеност. Той произтича само от настоящето, което е нетрайно и в него се втича водопадът на бъдещето, за да се превърне в минало.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
