Човешката душа е арена на сблъсък между между Свръх Аза /божественото/ и инстинктите му, между ангелската и демонската му същност, между порива му за добротворство и склонността му към насилие. Всеки, почти всеки човек таи в душата си и едното, и другото, но съотношението при всеки е различно. Творецът – писател, художник, композитор, актьор, режисьор…, търси в хората проявленията на божественото, на своя възвишен идеал за Човека. В мигове на усамотение разговаря с Богочовека, жадува да го срещне приземен, макар да знае, че съвършената душа не се превъплъщава в тленно тяло. Тя битува в ангелския свят и не е подвластна на реинкарнация.
Идеалът за Човещина се свързва с добросърдечието и милосърдието, с разбирането и прошката, с емпатията и умението за поддържане на хармонични взаимоотношения, с всеотдайността, верността …и.т.н. До края на земния си път творецът на изкуство вярва в съществуването на друга човешка душа, умиротворена и светла, която уважава свободата на другите и тяхното право на мисъл и действие. Умее да комуникира, без да създава конфликтни ситуации, не си позволява да превърне душата си в арена за противоборства. Той, Човекът в представите на твореца, не е роб на нищо и на никого. Той не е ничий господар, не е ничия жертва. Не си позволява да се отдава под аренда, нагърбвайки се с чужди проблеми и отговорности. Знае кой е, защо е тук, какво иска от живота, има си свои непоклатими хуманни ценности и съзидателни приоритети. Трудът е върховна ценност за него. Приема случващото се като необходимо, без да го оценява като добро или зло. Умее да се наслаждава на живота и всеки миг е обладан от чувството на благодарност, че е част от видимия свят. Познавате ли такива хора? Моят дядо беше такъв човек.
Според мен, най-близо до съвършенството, назовано от нас с различни понятия Бог, Аллах, Кришна, Йехова …, е човекът, който много е страдал, но болката не го е озлобила, а е облагородила и извисила душата му. Моят дядо беше останал сирак на 12 години, полуграмотен, но никога не го видях недоволен, разгневен, озлобен, отчаян. Не съм го чула никога да повишава тон или да псува някого или нещо. Всичко в живота беше постигнал благодарение на двете си ръце и знаеше цената на всичко, дори на трохата хляб.
На всеки в поредния му живот се спуска някаква беда или нещастие, малцина обаче успяват да ги превъзмогнат и да съхранят обичта в сърцата си, да са добри и любящи с другите, да преследват мечтите си, въпреки трудностите и препятствията, да останат свързани с Духа, с енергията, която циркулира в нашите тела и ум, докато сме живи. Духът е нещото, което всеки творец търси в душите на хората и в събитията от техния живот. После осмисля наблюдаваното, субективно го преживява и го пресъздава по свой си уникален начин в разказ, роман, стих, пиеса, песен ....
Не е ли илюзия вярата ни, че някъде съществува такъв Човек – почти богоподобен? А идеята за съществуването на Бог не е ли също илюзия? Кой е доказал Неговото съществуване? Или е доказал обратното, че Той не съществува. И … ето ти парадокс! Нетъждество между понятията /представите/ Дух и Бог. Идеята за Бог ограничава, рамкира неограничеността на духа, приземен в човешко тяло. Защо ли? Защото духът притежава свои неотменими, иманентни характеристики като динамика, нетленност, неопределеност, неограниченост, която индивидът преживява като постоянен и неудържим порив за свобода. Религиите и техните канони, а в обществото законът и моралът определят границите на позволената лична свобода, т. е. ограничават духа. Защо? – питам аз. И си отговарям: – Заради незавоюваната победа на човека над собствените му инстинкти. Ето защо човешката цивилизация изгражда своите религиозни пантеони. Безспорно е, че човечеството се е нуждаело и все още се нуждае от тях. Неограничената свобода на индивида в обществото често се проявява като безотговорност и зло. Излиза, че Смисълът, мъдростта е в мярата.
Най-мъдър е Творецът Вселенски. Везните му са безупречно точни. Прецизно мери, изкусно пипа и въздава на всеки според заслуженото. Мяра според мяра. Мразил си, ще те мразят. Обичал си, прощавал си, ще те обичат, ще ти простят. Да живееш с илюзията, че винаги ти си правият, че твоята истина е вездесъща, а останалите са глупаци, е проява на надуто Его. Илюзиите никога не раняват, не съкрушават душата, но замъгляват ума. Когато човек разруши доброволно, осъзнато и целенасочено Егото си, той придобива власт и над инстинктите си. Започва да се чувства свързан с другите като част от цялостта и илюзиите не са му нужни вече. Тогава какво остава? С какво може да се отъждестви човекът без инстинкти и илюзии, без Его? С Духа, естествено – нелокализирания, безграничния, свободния, съзидателния. Със силата, сътворила всичко видимо и невидимо за човешкото око.
Та, нещото, което си мислех след последните коментари в сайта под последните ми две публикувани творби беше това: „Можем ли да си останем човеци, малко или много грешни, все още небогоподобни, но стремящи се да разпознаем не Бога, а Духа в себе си – кванти, пиксели от вселенската съзидателна сила. Да се отъждествяваме с него – най-истинската ни, вечна същност – и никога да не забравяме, че творящ е духът, шестващ в любяща душа.
Самадхи
© Гюлсер Мазлум Todos los derechos reservados