Винаги съм твърдяла, че съм емоционален човек. Твърде емоционален дори. Но рядко си позволявах лукса да покажа слабостта си пред хората. Сълзи съм ляла хиляди пъти през живота си, но не заради самата болка, която съм изпитвала, а заради безсилието ми да я спра. Скоро разбрах, че не съм по-емоционална от повечето хора. Просто някои прикриват по-умело чувствата си. Разбрах също, че няма нищо срамно в това да покажеш слабостта си пред някой, стига да си убеден, че има сърце, или че поне можеш да го докоснеш. До преди 3 години не се страхувах от нищо и не мразех нищо. Но сега, 3 години по-късно, се страхувам и мразя... мразя безгранично. Страхувам се най-вече от смъртта и начина, по който идва.
Страхувам се от коли и катастрофи. Мразя дърветата и червените БМВ-та. При спомена за тях в главата ми изниква ужасяваща картина на смачкана в дървото кола, червена, с петна от кръв. Той беше само на 25! И аз го обичах!
Страхувам се от тока. Страхувам се дори да включа зарядното на телефона си в контакта. И мразя хората и тяхната небрежност. Спомням си едно плачещо момиче, тичащо по тъмната улица и търсещо прегръдката ми за утеха. Момичето погребваше брат си. Той беше само на 19! И аз ги обичах... и двамата!
Но-най много се страхувам от болката. Болката, която търпим с години, и която просто сме длъжни да издържим. Тази болка, която ни кара да избягаме, оставяйки всичко мило, и просто да си идем. Сами. По собствено желание. Защото вече не издържаме. И накрая да оставим една-единствена бележчица, в която молим за прошка. Страхувам се от болката и това, на което е способен човек. От силата, която притежава, за да сложи край на живота си. И мразя... мразя въжетата. Мразя факта, че точно тогава, в онзи миг, не са се скъсали, а просто... просто са увиснали. Спомням си само цъфналите дървета в розово, лилаво, бяло. Спомням си и гледката, която толкова обичах като малка. Последното, което е видял. Той беше възрастен. Може би и без това щеше да се случи. Но боли да признаеш, че на някой, който обичаш и който те е отгледал, просто му е дошло времето. На такива хора времето никога не им идва. Ние никога не бихме били готови да се сбогуваме. Той беше мой дядо, а аз бях неговото малко момиченце... И го обичах!
За 3 години трима души. Обичани и простени. А аз нито за миг не показах слабостта си пред никой друг, освен пред себе си. Заключих болката някъде дълбоко в сърцето си и продължих. До днес. Много пъти, натоварена от чужди проблеми и мъки, несъзнателно съм отключвала онова кътче, препълнено от моята собствена неизживяна болка. Утешавах се с мисълта, че щом така и така ще страдам заедно с хората, които обичам, ще пострадам и със самата себе си, тази, която най-много има нужда от подкрепата ми, но най-малко я е получавала. Днес беше един от онези моменти, в които исках да бъда слаба, поредният момент. Не се предавах, но почувствах как тялото ми отслабва под тежестта на всички пролети сълзи - мои и чужди, а съзнанието ми, превърнало се в кошче за душевните отпадъци на хората, в един миг остаря с години. Не се предадох. Това просто беше един от онези моменти... поредният. Трудно е да бъдеш постоянна опора на всички около теб, когато дори себе си не можеш да държиш изправен, а пък камо ли да се разбереш и евентуално да си помогнеш. Но мисълта, че някъде там има любим човек, който се нуждае от теб, просто не ти позволява волността да се отпуснеш и да се отдадеш на собствените си терзания, мисли и проблеми. За пореден път исках собствените си съвети за самата мен, собствената си подкрепа и собственото си разбиране. И за пореден път не ги получих. Не ги получих нито от себе си, нито от някой друг. А имах нужда само от една прегръдка и някой, в чиито ръце просто да се... разпадна. Някой, ако не по-силен от мен, то поне силен колкото съм самата аз. Някой, в чиито ръце поне един път да оставя това, с което сама не мога да се справя. Но своята болка оставям за друг път. Тя няма нито как да избяга, нито как да се изпари. Стои и чака да дойде и нейният ред да бъде излекувана. Някой ще каже, че съм слабохарактерна, глупава, наивна. Но за себе си аз просто съм човек, или поне това, което аз разбирам под думата човек. За 3 години научих едно - че нито един от нас нямаше да бъде това, което е, без хората, които обича и които са до него, защото само човек, изгубил безвъзвратно някой, който е обичал с цялото си сърце, оценява колко важни са тези хора, когато все още са тук, до нас. Събудете се за важните неща в живота ви и бъдете до тези, които обичате. Никога не знаете дали точно вие не сте човекът, от който имат нужда сега, точно в този момент.
© Мария Todos los derechos reservados