Винаги съм твърдяла, че съм емоционален човек. Твърде емоционален дори. Но рядко си позволявах лукса да покажа слабостта си пред хората. Сълзи съм ляла хиляди пъти през живота си, но не заради самата болка, която съм изпитвала, а заради безсилието ми да я спра. Скоро разбрах, че не съм по-емоционална от повечето хора. Просто някои прикриват по-умело чувствата си. Разбрах също, че няма нищо срамно в това да покажеш слабостта си пред някой, стига да си убеден, че има сърце, или че поне можеш да го докоснеш. До преди 3 години не се страхувах от нищо и не мразех нищо. Но сега, 3 години по-късно, се страхувам и мразя... мразя безгранично. Страхувам се най-вече от смъртта и начина, по който идва.
Страхувам се от коли и катастрофи. Мразя дърветата и червените БМВ-та. При спомена за тях в главата ми изниква ужасяваща картина на смачкана в дървото кола, червена, с петна от кръв. Той беше само на 25! И аз го обичах!
Страхувам се от тока. Страхувам се дори да включа зарядното на телефона си в кон ...