Важно! Обърнете внимание.
Важно! Обърнете внимание.
До вчера щях да пиша за мечтите и за стремежа да ги реализирам, както аз така и вие. Но сега сменям темата. Защото нещо много по-важно зае вниманието ми.
Ще ви разкажа за училището, за моето училище.
В днешни дни училището е всичко друго, но не и място за учене! Говоря общо. От ранни зори учеченикът влиза през огромната желязна врата. Или изобщо не влиза. На гръб мъкне тонове и аз не знам какво. Или вирнал нос, леко придържайки картонено пликче стъпва мазно по мраморните стълби. Часовете минават за някои бързо, за други - не чак толкова. Междучасието е дар божий (да не говорим за голямото). И не на последно място - училището е закусвалня.
В понеделник всички девети класове бяха в тясната кинозала (включително и моя милост), защото от “Червен кръст” бяха дошли да ни карат да мислим. Питаха ни какво е солидарност и дотам чух, защото залата бе изпълнена с глъчка и смях. Докато накрая даскалката по музика не направи поредната си забележка просто да замълчим. Да чуем. И все нещо да запомним. За да можем да говорим. И толкова. Тишина имаше най-много 10 секунди.
Не смея да съдя когото и да било. Аз отговарям само за себе си. Кашите, които забърквам са последици от моето мислене. Разбирам, в залата бяхме около 100 човека, но поне половината от тях да бяха замълчали. Чисто и просто от любопитство. Както се казва “за обща култура”.
Аз самата не обожавам училището. Особено изпитванията, класните и контролните. Но ви питам тогава драги мои клетници по задължение: “Защо въобще го посещавате тоя затвор?!”. Знам вашия отговор: “Ако не ходя на училище ще имам хиляди отсъствия и наште ще ме убият!” Помислете тогава защо на “ваште” им е скимнало да ви мъчат с това невъзможно учене и главоблъскане. Дали го правят ей така, нарочно или просто, за да не затлъстеете пред телевизора или компютъра. Или с мисълта, устремена в перспективата. За вас.
Искам да обърна внимание на потресаващите редове, които прочетох в един вестник. Статията беше озаглавена “Деца-самоубийци”, където се казваше, че тинейджърите (между 15 и 18 години) посягат на живота си (освен поради семейни причини) “заради лоши оценки и отсъствия”.
Уверявам ви, клетници - училището не е ваш враг. Вие сте там, за да энаете и ако не друго -то поне да се научите да се държите дипломатично, коректно. А да сложиш край на живота си, нещо което ти е дадено без пари, за да направиш от себе си човек - това просто е глупаво.
Друг е въпросът, че днес и нормални учители рядко се намират...
А родителите са или нехранимайковци, или са преизтощени, за да вкарат своите деца-магарета в правия път. Затова се иска и малко самоинициатива! Желание.
Огледайте се клетници! Сега се хилите, но който се смее последен, той най-добре се смее!
И все пак, училището трябва да благодари на учениците за едно - ако между тях не пламваха незабравимите искри на любовта и те с нетърпение не идваха в час или чакаха междучасието, за да зърнат своята половинка, то класните стаи и коридорите, дори и лавките щяха съвсем да опустеят! Да живее любовта!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Todos los derechos reservados
И на мен понякога ми се иска да се върна във времето и да видя какво е било преди...Дори и да можех за един час да нося униформа