Днес успях ли да докосна погледа ти с усмивка или пак пропуснах момента? – не ми казвай, просто безмълвно стаи своят дъх и слушай!

Отнемаш от гърдите ми тихата тъга, когато нощта отвори обятията си и в мрак потънат мислите ми. Взимаш хиляди думи само с една усмивка, а мрачната тишина в гърдите ми по спомена – изпарява се в миг. Отнемаш болката всеки път, когато всичко се срива, а обратният път е пропаст зовяща безмилостно името ми. Крадеш всичко, което е чуждо за мен и го заменяш с любов. Когато свечери се, ти си просто Любов!

Отнемаш кошмарите, за да ги замениш със собственото си присъствие - любов. Дори липсата по теб успяваш да отнемеш, само с една мисъл напомняща за цялото щастие на света. В един миг просто ме лишаваш от мисли, и блокираш съзнанието и ориентацията ми – отнемаш всичко, което не искаш да ти принадлежи. Взимаш мен, в свят където нищо не е по различно, но всичко е по хубаво, защото има теб.

Всяка нощ взимаш със себе си всичко, което някога ми е принадлежало и ме превръщаш в роб на сънищата. Дори частица забрава не ми позволяваш да стая в себе си, защото ми подаряваш любовта си. А когато се опитам да се намразя, за това че не мога да те имам днес, взимаш остатъка от сърцето ми за себе си и вече не боли.

Вече е късно за съмнения, обичам те!