Посветено на Д.

Това е поредната банална история, за това как едно момиче адски много обича едно момче, но не може да бъде с него. За жертвите, които е направила, за болката, която е понесла. От разказа, който ще прочетете, не очаквайте шедьовър, а просто една истинска  история.

Любовта е объркващо чувство, срещаш я тогава, когато най-малко очакваш, но имаш най-голяма нужда от нея и я губиш без да очакваш и разбираш, че си била щастлива, имала си всичко, а не си осъзнавала.

Много време мина от тогава, но още не мога да спра да гледам назад. Защото може би в теб открих това, което винаги съм търсила. Казвала съм ти го хиляди пъти, знаеш го добре, според мен си прекрасен човек и ти се възхищавам за всичко, което си успял да постигнеш сам.

Въпреки  че всичко започна както се казва „като един обикновен чат", в теб открих човекa, който за първи път истински обикнах. Не заради външността, а заради това, което си. Но връзките, започнали от нета, поне при мен май нямат особено голям успех.

Срещи около месец sms-и и най-накрая обяснения. Никога няма да забравя как ми се обади и ми честити рождения ден, толкова се зарадвах .

После последваха обяснения от моя страна и понеже съм адски обстоятелствена и говоря много, се чудя как си разбрал смисъла на това, което исках да ти кажа сред хилядите безсмислени обяснения.

Събрахме се, кафето, романтичната разходка покрай реката в Ловеч, точно на Баш Бунар, на светлината на gsm-a ти. Люлките, после  фонтана, стълбите на Езиковата. Няма място в Ловеч, което да не ми напомня  за теб.

Помня последната ни среща като двойка, помня Белия паметник, помня погледa,  изпълнен със сълзи, четейки картичката, която ти подарих. Чудя се дали не сбърках, когато избрах патетата, които въпреки че бяха заедно и се бяха гушнали, гледаха на различни страни. Така и не ти казах повода за подаръка, който ти направих. Но няма смисъл да го споделям, всичко е минало.

Дали съм сбъркала, че съм споделила с брат ми, че съм с теб - не, не мисля, не мога да разбера защо те интересува хорското мнение, дали си за мен или не, беше без значение. Защото аз те исках, другите нямаха думата. Импулсивна съм, зная, патя си много от това, но вече се научих да се владея. Ти си единственият, заради когото съм се променяла.

Знаеш ли, скоро един приятел ми каза нещо и чак сега осъзнавам колко е бил прав, той ми каза, че с момичетата, които наистина харесва, не може да се държи както с другите, буквално „избива го на романтика" и при мен беше така и това може би беше грешката ми. С хора, за които ми е все едно, съм се държала много по-непринудено. Защото ти за мен не беше поредната свалка в дискотеката, беше много повече.

Приятелство, не изказани истини, обиди, раздяла, омраза. Тръгна с най-добрата ми приятелка. Банално нали, чудих се от къде ги измислят сапунените сериали, а аз самата участвах в такъв. Тя, красивата манекенка, ти, бившият ми приятел и аз в главната роля на лошата героиня, разделяща влюбените от пътя им към щастие.

Колко сълзи съм проляла, не знаеш, колко съм страдала, няма да разбереш, но ти не си виновен, просто уцели момента, когато много неща ми се бяха насъбрали, а това беше капакът, чашата преля. Светът просто се срина, човек търпи болката до определена степен, после всичко рухва.

А беше толкова банално, че аз я накарах да пише за желанието до 100 000 лева към Лооп. А какво си бяхме пожелали ли, искахме да ти подарим за Коледа колата, за която мечтаеш.

После, след всичко, не разбрах защо толкова много всички криха от мен, че сте заедно, беше шокиращо, но очакващо се. Прибирам се от Троян, влизам в стаята си в пансиона и тя ми казва, моля те, седни. Онемях, казах „предпочитам да стоя права", тя ме помоли пак да седна, но аз отказах, каза ми, че е с теб, пита ме дали и се сърдя, но не се сърдих на нея, а на себе си и на теб. Казах „не", сдържайки сълзите си. Пожелах ви щастие, тя излезе и аз се разревах. Не успях да спра доста дълго време. Чудиш се защо приятелките ми те мразеха ли, просто виждаха колко зле се чувствам.

Е, после тя имаше рожден ден, правеше 18, нямаше да те покани заради мен. Казах й да те покани, че нямам нищо против и предпочитам да ви  видя, за да го приема. Но в момента, в който влезе в стаята й, рухнах. Толкова щях да се напия, че не е истина, едвам се спрях, а тя те накарала да ми се извиниш, дори сам не си го искал, нали.

После да видим хронологията, а, да, завършването ти, на изпращането ти бях там, не заради теб, естествено, а заради брат ми. Подарих ти роза, докато беше на сцената и се подготвяше да водиш, а ти после си се оплакал, че цялата била в бодли. Аз не се набодох, но гузната ти съвест явно си е казала думата.

Не можа да застанеш между нас, приятелки сме все пак и то добри. Тя замина в Милано, остави те. После се разделихте, помогнах ти да се съберете дори. Тя не искаше да те вижда, но това е друга тема.

Сега уж сме приятели, но имаме един лаф относно теб, чудим се кога ще минеш цялата компания.

Обичам те, простила съм ти отдавна за всичко, но не мога да го забравя. Не мога да продължа напред. Опитвала съм да търся щастието си другаде, но не съм успявала да го намеря. Попадам на страхотни мъже, които ме обичат и се държат чудесно с мен, но с никой от тях не мога да бъда. Страх ли е,  не зная. Сега гледам на другаде, сега аз градя бъдещето си. Надявам се да успея, да постигна мечтите си.

Може би и да те забравя, може би и да срещна друг. Но има една незнайна сила, която ме влече към теб. Наистина искам да си много щастлив, наистина не искам да страдаш. Искам да постигнеш всичко, към което се стремиш, да срещнеш момиче, което да те обича. Но тайничко се надявам просто на един втори шанс, защото аз вече съм друга, ти също, защото животът постоянно ни среща, но и ни дели. Както се пее в любимата ти песен :

 „Виж, ако имаше един шанс, една възможност

да постигнеш всичко, което някога си искал... един миг...

Ще го уловиш ли или ще го оставиш да ти се изплъзне?"

Дай ми просто един шанс, защото ако ме изпуснеш, второ предложение никога няма да има.