Вяра

     Градът е пълен със сенки, панелни равнодушия, на отминали спомени, на мъже и жени...

     Създадени пак от кал и вода...

     В такива моменти звънтят в душата на всеки камбаните на всяка необятна, внезапна тишина.

     Духът на лятото залива с вълните си своите любими плажове, на моите пустинни плажове, на моите внезапни плажове - и с вълните си свои ме карат да докосна всяка тишина.

     Стоя между тях и разбирам,  че се намирам на прага на някаква неописуема граница, заветна отново, като ново раждане...

     Изгреви и нощи, неподвластни на времето, пълни с топлина и щедрост.

     Разбирам и жената до мен - пълна с усещания, топла и истинска.

     Предверия на истинската споделеност на плътта...

     Неизменни кръговрати, в които искаме взаимно да си помогнем и на себе си, и на възрастта...

     Отвъд всичко това е сиромашкото лято на нашите спомени,съкровената тишина на лозя и орехови градини, закътано някъде знание,в панелите на нашите равнодушия...

     Камбаните ще се пръснат от тишина...

     И в едно такова призрачно състояние вървим ръка за ръка, с моята жена - литературата...

     Гледаме онова, което времето отнася от нас, в една неосъдена за сбогом любов.

     С надежда и трепет за други сезони...

     Но се държим ръка за ръка, стискаме се, без да знаем защо, толкова силно, че да вървим още напред.

     Повярвах и, за да повървим още малко, пък нека със нас и от нас земята още малко да се повърти...