Пристанището беше пусто. И някак си тъжно.
Старата шхуна - с проядени от морски червей ребра, прясно боядисана в искрящо бяло и лазурно синьо с бавно, мъчително скърцане се готвеше да отплува.
Към измамно изкушаващия, близък, ясен, безоблачен и същевременно безкраен хоризонт.
Малобройният екипаж спусна всички старателно закърпени платна, прегледа особено внимателно такелажа, просмукан със сол и мирис на море и изгреба зеленясалата вода от мухлясалия трюм.
Излъска до блясък и палубата от тиково дърво, която помнеше стъпките, усмивките, надеждите и неосъществените мечти на безбройните хора, преминали през годините по нея...
Всичко беше готово.
За последното безкрайно дълго пътуване към неизвестността, свободата и обречеността.
Индийският океан беше гладък като тепсия...
И примамващ със спокойствието и необятността си...
Но старата шхуна остана привързана към затрупания с боклуци кей. Старателно закърпените избелели платна висяха като пречупените криле на буревестник...
Нямаше вятър.
Безв ...