Вземам си думите назад

Вземам си думите назад

 - Революция! - крещеше множеството.

 - Обесете ги!

 - Като Левски ли?

 - Не, като мръсни пирати!

 Пожарната капитулира! Маркучът се оказа ялов.

 Не сме виновни, такава ни е държавицата – нефелна. Но като цяло, самочувствие – бол.

 Натурализирани европейци!

 Работя на Летище. Софийското или по-точно Враждебненското. Дай Боже на всеки, що годе ерудиран човек, никога да не му се налага, да припарва наоколо. Тук се провежда спецоперация „Шок и ужас“.

 Продавач съм. На коли под наем...

 Балканско... дори прекалено. Толкова даже балканско, че мирише на аграрност!

 България – на прага на света. Ама, баш те на самия праг! И нали сме на кръстопът, та който мине хвърля по някое семе.

 Преплетени интернационални култури с дъх на канела. Анцуг и прическа „влюбен синигер“, толкова характерна за североизточния ъгъл на вселената. Варненски окръг демек!

 Над Британия, както обикновено – мъгла и дъжд. Избягалите при Джеймс Бонд се завръщат. Улегнали... Ян Флеминг ликува – спряхме им социалните...

 Майорка, слънчева Испания, коне и вино. Малцинствата, като черни реки потичат от всички отверстия на митническия контрол. Носят се плазмени телевизори, прахосмукачки. Шарен свят.

 Добре поне, че по пистата няма големи дупки, защото наистина щяхме да се окажем крайна дестинация за голяма част от туристопотоците.

 Обаче пък си имаме чудни магистрали. Виадукти, тунели – Алпи на Балканите. Ляв завой - десен вираж. Ако не успееш да се очистиш, докато подскачаш по бабуните и слаомираш между платната, пътят автоматично те изхвърля, като негоден за камикадзе.

 Аз само не разбрах, за какво са ни магистрали като си имаме метро...

 Това сме ние, балканците!

 Ако съм засегнал някого – съжалявам. Вземам си думите назад.

 Хубавото е, че поне всички сме познати. Като панелен блок в „Обеля“. СРС-та, ЕРП-та – слушаме се, по комшийски.

 Общо взето, това е днешният обзор...

 - Ст-о-о-о-п! - крещи режисьорът - Каква е тая революция? На восъчните фигури ли? Ентусиазъм, емоции!

 И масите се отправят посърнали назад, понесли на гърба си трупа на модерно „висящата“ ни страничка.