За хляба и за още нещо...

Свободата е като хляба.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.
 Радой Ралин, ,,Молитва’’

Не мачкай с длани своя хляб! Мисълта молитвено остава... за свещения. Какво е по-ценно от него? Единствено пролятата мъжка кръв, с която изгрява свободата?

            Хлябът струва скъпо, но цената е начало а не край. Насъщният е надежда, вяра, дух. Животът ни сам наподобява месен хляб. Думите заглъхват...

            Лъчите на бледата луна галят нивята. Житните класове бавно се поклащат. Тихият вятър свири своята тъжна мелодия. С него се носи споменът за отминалите векове, за свободата – разбирана по друг, различен начин от предците. А самият хляб? Той се възражда от свободния дух – тук, в безкрайните нивя. Сигурност, традиция, бъдеще...

Защо именно хлябът е наричан насъщния? Това е вечната неизменна истина, която ще продължава да властва над света, макар и да има корено различни отражения в социалните прослойки на днешното объркано общество. За нуждаещите се той е последна надежда - малко вяра, която е подарена от майката Земя. За имащия стойността е друга, но не непременно по-малка. Хлябът спокойно може да бъде оприличен на изначалното добро, стремящо се към хармонията във вселената. Златното жито приковава погледа и на завоеватели и на обикновени селяни, а зрънцето владее света. Свободата означава сигурност и творчество – всичко, събрано в медени питки и ароматни хлебчета, заситили глада на предци и на наследници.

            Ето защо и хлябът вечно ще царува на своя небесен престол. Ето защо и свободният дух ще се таи вечно в онези, които ценят плодородието на своята земя, в непримиримите. И в житото се скрива бавно слънцето. Но изгревите не залязват, нали? Насъщният е като слънчевите лъчи, галещи земята; оставящи като подарък покълващото семе...

            Натежалата нива ,,говори’’ , разказва за времена на пожари, на студ и на мрак... Спомня си и за весели дни на усилен труд, изпълнени с глъч. Славей припява забравени песни. Духът разкъсва оковите...за да усетиш аромата на току-що изпечения хляб. Направил си го сам, помогнали са прародителите. Ще имаш ли смелостта да го опиташ? Дано не е корав, защото засяда на гърлото подареният, вчерашният... Минало, настояще и бъдеще се сливат в едно – в хляб. Коричката – това е настоящето – трудно преодолимо, но вкусно. Миналите дни те водят към топлината на бъдещето.

            А ще има ли бъдеще за хляба? Определено! Насъщният струва скъпо, но това е само началото на един стремеж. Кръговрат на желанието за свобода. Нещо се отнема, оценява се... Смисълът се крие някъде там, може би в нивята – в тези на Живота и на Смъртта.

              Затова вкуси къшей хляб, дори го сподели с друг! Отдай част от историята, от своята енергия! Единствено така ще усетиш свободата, която дава насъщният и за която са се борили българите – извоювана, не подарена. Това не е ли ново начало? Затова – не мачкай с длани своя  

ХЛЯБ!

P. S Това есе го написах за конкурса ''Хлябът наш'' 2008. В интерес на истината не очаквам нищо, но госпожата ми по литература направо го направи на нишо, защото цитирам: ''Няма общо с конкурса, това е по-скоро импресия. Трябва да е дълго поне още половин страница...'' Сега трябва да го преработвам, но честно казано не виждам как. Бих искала да чуя и други мнения и препоръки, дори да е за боклука. -)