За  живота и още нещо

Колко истина, мъдрост и болка има в думите на Джордж Гарлин: „Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни!” Но, трябва ли да загубим близък, за да прозрем житейски истини, да  усетим света около нас със сърцето и душата си, а и само хубави ли могат да бъдат тези моменти?

На синия екран събитията се сменят едно след друго, но уморена от отминалия ден, не им отдавам особено значение. В следващия миг дъхът ми спира и се вслушвам в новинарската емисия – младеж на 19 години убил съученика си, а след това разчленил... поглеждам към телевизора и се замислям –  как под това детско изражение може да е скрита сатанинска омраза, предизвикала ужасяващ садизъм. 

Задъханото време с нестихващите проблеми пречи да почустваме и разберем  хората  до  нас - близки, приятели... Отчуждаваме се, изграждаме бетонни стени между нас, загърбваме болката на другите, мислейки, че ние сме застраховани от нея. Завист и злоба терзаят душите ни спрямо преуспяващите с упорит труд, а заслепените от властта  деспотични същества не се съобразяват с чуждото мнение.

В свръхамбициозните си претенции   започваме да грешим. Себелюбието не ни позволява да се вслушаме в събеседника си. Гневът заслепява разума ни и го изпълва с отмъстително желание да докажем властта си. Така се превръщаме в тирани, чието честолюбие е засегнато. Отрицателните емоции потискат разума, правят човека отблъскващ и той не се спира пред нищо. Омразата в душите ни става по-силна и ни довежда до желание да проявим нечувана жестокост - обричаме на смърт приятел, съученик, брат, сестра, родител! Нещастието е причинено от нежеланието  да бъде смирена  гордостта и гнева.

Нарушилите етичните норми са обречени на самота, но тя е необходима, за да се премине по пътя на мъчително изживян личен катарзис,  да се осъзнае трагичната  вина и се достигне до необходимата мъдрост и човечност!