Чу се затръшване на врата. Влязох в кухнята и заварих баба ми угрижена и притеснена. Още от погледа ù разбрах, че не са я назначили на работа. Защо ли се изненадвам? Това се повтаря вече от четири месеца.

Все същите думи, надежди и очаквания и накрая нищо не става.

Коя съм аз ли? Аз съм момичето, което работи на две места, за да помага вкъщи. Аз съм момичето, което не ходи по купони и кафенета, защото пести за университет. Аз съм момичето без късмет.

Живея с баба си и не се оплаквам. Тя е човекът, който винаги се опитва да ми помогне. От една година сме само двете и докато тя имаше работа, нещата вървяха, но напоследък нищо не става така, както трябва.

В училище ни казват да напишем есе за късмета. Ха! Късмет ли? Къде беше той, бях сама? Къде беше, когато пестяхме стотинки, за да имаме какво да ядем? Къде е сега, когато най-много ми трябва? Няма го, нали? Нима трябва просто да стоя и да го чакам да се появи ? Нима някой ще даде работа на баба ми просто ей така, защото имаме късмет? И какво би трябвало да напиша аз – момичето, което не вярва в него. Каквото ни е писано, това ще стане. Късметът да върви по дяволите! Не ми трябва. Сама се справям с живота. Сама ще се измъкна от дупката, в която съм попаднала. Никой няма да ме побутне или да ми помогне, ако не го направя сама.

Какво да говоря за късмета? Всеки си решава дали ще разчита само на него, или сам ще си изгради живота. Аз знам за себе си. Няма да чакам някаква мистична сила да ми помогне, а с усилия ще направя живота си такъв, какъвто го искам. Късмет ли? Ха! Не ми трябва!