Чу се затръшване на врата. Влязох в кухнята и заварих баба ми угрижена и притеснена. Още от погледа ù разбрах, че не са я назначили на работа. Защо ли се изненадвам? Това се повтаря вече от четири месеца.
Все същите думи, надежди и очаквания и накрая нищо не става.
Коя съм аз ли? Аз съм момичето, което работи на две места, за да помага вкъщи. Аз съм момичето, което не ходи по купони и кафенета, защото пести за университет. Аз съм момичето без късмет.
Живея с баба си и не се оплаквам. Тя е човекът, който винаги се опитва да ми помогне. От една година сме само двете и докато тя имаше работа, нещата вървяха, но напоследък нищо не става така, както трябва.
В училище ни казват да напишем есе за късмета. Ха! Късмет ли? Къде беше той, бях сама? Къде беше, когато пестяхме стотинки, за да имаме какво да ядем? Къде е сега, когато най-много ми трябва? Няма го, нали? Нима трябва просто да стоя и да го чакам да се появи ? Нима някой ще даде работа на баба ми просто ей така, защото имаме късмет? И к ...