Казват, че пътят към успеха бил трънлив... Какво ли знаят хората за цената, която трябва да бъде платена? Те виждат опаковката, фасадата, маската – както и да го наречем, с една дума, хората виждат резултата. Подозират, че той се дължи на нещо – талант, късмет, труд или пък връзки. Не знаят в пълнота колко усилия са били положени, колко време е било необходимо гъсеницата да се превърне в пеперуда, грозното пате да се превърне в лебед и т.н, и т.н.

Крайният продукт е важен. За жалост, сме се превърнали в консуматорско общество. И това не е тайна за никого. Работим по цял ден (за някого другиго обикновено), постоянно гледаме часовника. Отброяваме часове, минути, секунди...Всеки ден сменяме датата на календара, но не сменяме деня. Всеки ден потресаващо много прилича на предходния.

Бързаме да си тръгнем от работа. След това потегляме към близкия магазин и си купуваме провизии. Взимаме си ги наготово – пакетирани стоки, транжирани меса, „пресни” зеленчуци и плодове от оранжерии или пък внесени от топлите страни... И бързаме да се приберем. Отново бързаме. С влизането вкъщи пускаме телевизора, за да не изтървем новия епизод на „Вип Брадър”. Скалъпваме си нещо за хапване и се разполагаме на удобния диван, за да гледаме живота на другите хора.

Изведнъж се превръщаме в моралисти, които знаят перфектно всичко за човешката природа. О, ние не бихме постъпили като тази манекенка, да я гледа цяла България и тя да вземе да се влюби... Колко глупаво, абсурд! Или пък си казваме „аз нямаше да избухна в тази ситуация, щях да проявя разбиране”. Даваме определения – този е тъп, тази е лека жена, а онези тримата са луди...Възмущаваме се, обсъждаме (ако, разбира се, не живеем сами и имаме събеседник). Събеседникът, съвсем спокойно може да бъде куче или котка...или пък няколко котки.

Слушаме новините, виждаме как светът отива на зле (все пак те само това ни казват). Ядосваме се на повишенията на цените. Ядосваме се на всичко. Общо взето, в това сме най-добри. Да се ядосваме и да говорим. Да се оплакваме. Да даваме акъл на другите. Понякога – да завиждаме. Е, как съседът отсреща има нов мерцедес, последен модел? Той сигурно се занимава с далавери. Или пък е спечелил от тотото. Няма как да си честен човек в тази държава и да вадиш такива пари.

Защо счетоводителката във фирмата напусна работа? Тя е безразсъдна. Искала да се занимава с танци. Никой не вярва тя да просперира по този начин. Няма да може да си покрива разходите, пък камо ли да прави кариера. В днешно време танцьорки под път и над път... Но тайничко в себе си искаме да направим като нея. Да захвърлим това, което не ни носи удовлетворение и да се втурнем да гоним мечтите си...Но после си казваме „да бе да...мечти”!

Промяна. Не е достатъчно да мечтаем за промяна, изискват се действия. Като дете, всеки от нас е мечтал да бъде астронавт, лекар, актьор, писател... Мечти много, пътища малко. Да не говорим за времето, което буквално се изплъзва между пръстите ни. Докато сме заети с рутина – сън, ядене, пиене, работа. Струва ни се, че хората, които живеят на автопилот са много повече от тези, които наистина са осъществили мечтите си. А ти от кои смяташ да бъдеш?