За моето друго аз

                                                                                   Мислите са сенки на нашите чувства –

                                                                                       винаги са по-тъмни, по-празни, по-прости от тях.

                                                                                                                                                                             Ницше

      Много пъти съм започвала и вероятно в пъти повече съм изтривала написаното. Понякога съм се опитвала да размишлявам, друг път - да дефинирам, трети – просто да се освободя от всичко, натрупано, напластено, стаено за неопределено време в мен. Но винаги стигам до тук – момента, в който сякаш извиквам другото ми аз да се появи от дълбините на съзнанието ми. Открехвам невидимата вратичка там, дълбоко в мен, и позволявам на съзнанието ми да се отърси от всички морални, етически и прочие задръжки, от стреса на ежедневието, от болките, проблемите, несгодите, от всичко хубаво и лошо. Давам му път и му предоставям бял лист хартия като поле за изява. А другото ми аз сякаш само това е чакало, с нетърпение, вълнение, трепет, но някак бавно, нежно, фино подрежда всяка мисъл в съзнанието ми и чак тогава започва да твори.  Като художник, който приготвя моливите, пастелите, палитрата и акварелите си, преди да се заеме със същината на идеята си. Картината. В моя случай – чувството.

      Та стига толкова с увода и встъпителното слово, давам думата на моето друго аз. Онази част мен, онази личност, онази идентичност, скрита в най-потайното кътче на душата ми. Онази част от съзнанието ми, която не деля и не бих споделила, не от егоизъм, а от чувство за самосъхранение, предполагам. Онази частица, която ми прави компания в моменти, когато не бих могла да съм по-сама и по-самотна. Онзи път, който е някак си встрани от правия, онази алтернатива, която не е грешен избор, а просто различен. Онзи тон и онази музика, която само аз мога да чуя, защото извира вътре в мен. Е за нея искам да ви поговоря. Не, че е срамежлива, просто не обича да комуникира с реалността, никога не са се разбирали добре всъщност.

      Моето друго аз живее през нощта, единственото време, в което позволявам да ме завладее напълно, защото какъвто и катаклизъм да предизвика у мен, нощта ще успее да го прикрие от чуждите очи. Моето друго аз е емоция в най-чистия й, неподправен, истински вид или ако трябва да сме точни – съвкупност от чисти емоции, съществуващи напълно самостоятелно, в противен случай би настанал абсолютен хаос, напълно убедена съм в това. Вероятно другото ми аз е привърженик на класическата музика поради простата причина, че всичко е музика, инструмент, мелодия, единно, неразривно цяло, предаващо също толкова неразривно послание, при това без да обременява допълнително никое от сетивата ми, които и без това са достатъчно затормозени от реалността. Обожава пианото, всеки звук, всеки тон и всяко усещане, което поражда то у изтормозената ми от действителности душа. Другото ми аз е дете на вятъра, бурен, неспокоен, всепомитащ, неограничен, напълно необуздан, каквато само една природна стихия би могла да бъде. Другото ми аз е мисъл и анализ, заедно и поотделно, но не съмнение и терзание, не проблем, а винаги решение. Другото ми аз е истина, онази интуитивната, не придобито, а вродено знание, за мен самата, за другите, за света като цяло. Другото ми аз идва от дълбините на съществото ми и по природа е тъмнина, но тъмнината, в която звездите светят най-ярко и най-лесно могат да бъдат забелязани и последвани. Другото ми аз е празнина, пространството, където съзнанието ми може да се скрие, да се залости, да се спаси от реалното в най-болезнената му форма. Другото ми аз е простота, от която се нуждаят сложните натури като мен, ефирността, нещо семпло, ненатрапчиво и чисто, опростяващо всички безкрайно комплицирани връзки, мисли, отношения със света извън мен. Другото ми аз сега знае, че е безсмислено да го описвам, след миг вече ще е нещо съвсем различно, винаги се променя, но в крайна сметка винаги остава все същото.  Другото ми аз е онова, към което се стремя, което достигам и пак губя, но знам, че в крайна сметка винаги ще бъда.

     И ако все още има значение, другото ми аз желае да сподели, че е преди всичко както музика, така и любов, алтруистична, истинска, чиста, във всеки вид и форма, неограничена от никакви предели и измерения. 

П.С. Сега можете да отправите поглед, искрен и проницателен, дълбоко вътре в себе си, и да се вгледате в своето друго аз, да му позволите да ви покаже какви бихте могли да бъдете, и най-вече да не го пренебрегвате, защото то винаги е там за вас, дори когато няма никой друг в реално време. Всъщност, най-вече тогава.

                                                                     Душата знае, тя чувства, разбира, мисли.

                                                                                                                    Душата е цяло друго измерение,

                                                                                   отвъд границите на собственото ни съзнание.