ЗА ПРЕДАДЕНИТЕ НАДЕЖДИ
Бях на шестнадесет, когато се влюбих силно с цялата си енергия на младостта. Обичах страстно, обзета от някакво безумие. Вярвах в любовта и силата и. Вярвах в това, че нищо не е в състояние да я погаси. Нищо... защото тя за мен беше истината. Всички чувства в мен бяха силни и пламенни. Любов и омраза са двете чувства, които мерех с една и съща мярка. Не, това не беше едно младежко увлечение, както ме уверяваха всички, а любов. Чувствах как изгарям и вътрешно се топя от неистовата наслада, когато се любехме в кратките нощи. Но той явно не ме беше обичал истински. Нищо не беше дал от себе си за тази любов. Докато аз му подарих безрезервно и безвъзмездно целия си живот, цялата си душа, тялото си, кръвта си, всичко, което бях в състояние да раздам. Поглъщах всички измислици, които той бълваше с плам. Бях отчаяна и глупава. Сега вече знам колко наивна съм била, потънала в омайните си мисли. Не исках и не търсех нищо в замяна. Бях сигурна, че той вече ми беше дал нежни ...