29 окт. 2008 г., 08:59

За предадените надежди 

  Эссе » Личные
1555 0 3
5 мин за четене
    ЗА ПРЕДАДЕНИТЕ НАДЕЖДИ

    Бях  на шестнадесет, когато се влюбих силно с цялата си енергия на младостта. Обичах страстно, обзета от някакво безумие. Вярвах в любовта и силата и. Вярвах в това, че нищо не е в състояние да я погаси. Нищо... защото тя за мен беше истината. Всички чувства в мен бяха силни и пламенни. Любов и омраза са двете чувства, които мерех с една и съща мярка. Не, това не беше едно младежко увлечение, както ме уверяваха всички, а любов. Чувствах как изгарям и вътрешно се топя от неистовата наслада, когато се любехме в кратките нощи. Но той явно не ме беше обичал истински. Нищо не беше дал от себе си за тази любов. Докато аз му подарих безрезервно и безвъзмездно целия си живот, цялата си душа, тялото си, кръвта си, всичко, което бях в състояние да раздам. Поглъщах всички измислици, които той бълваше с плам. Бях отчаяна и глупава. Сега вече знам колко наивна съм била, потънала в омайните си мисли. Не исках и не търсех нищо в замяна. Бях сигурна, че той вече ми беше дал нежните си изгарящи милувки, без да му ги поискам. Имаше моменти, когато преставах да живея. Сърцето ми трептеше с ритъма на неговото. Вярвах, че съм създадена за него и че моят живот можеше да съществува само чрез неговия. Бях готова да бъда омърсена, презряна, обезчестена... Това за мен нямаше стойност, но в замяна исках да бъда обичана като никоя друга. Това е моят живот и моята смърт - си мислех. Хорската мълва и клюката не ме засягаха. Бях отделена от празния скотски живот, който ми се струваше безкрайно еднообразен и скучен. Един ден дойде и разривът, който ме завари съвсем неподготвена. Може би, защото не го очаквах, защото за мен той не съществуваше. Все още не бях вкусила от горчилката на живота. Бях прекалено наивна и непорочна, за да се поддам на предварителни съмнения. Най-напред видях как отхвърляше предложенията ми да се срещнем, да се видим отново, както в онзи първи ден. Чувствах като остър нож лъжата и празните му, цинични извинения. Къде отиде предишната му нежност и ораторска изтънченост? Къде? Не вярвах, че всичко може да свърши така. Не ми го побираше ума. Лошото му настроение отдавах на социалните проблеми, с които бе ангажиран постоянно, но никъде не търсех вината в умрялата любов. Усещах само хладината на отчуждението му от мен, но не знаех, че това е краят. Мислех си, че както приливите и отливите на морето, така и човек има такива периоди на бурност и затишие. Животът не беше ме научил да страдам, за да осъзная и оценя злото, което неотменно съществуваше като мерило на доброто. Нямах богат житейски опит, отдавах се на чувствата, изоставяйки разума, който беше доста колеблив и влизаше в спор с душата ми. Не му отдадох нужното внимание. Толкова бях сляпа, че понякога се питах защо разумът и душата са толкова близки, но толкова противоречиви, че дори понякога, като едно биологично цяло те би трябвало да се допълват и подпомагат. При мен бе точно обратното. Те се привличаха и изключваха.
  След време той престана да ми се обажда. Не го бях виждала дълго, сякаш се криеше от мен. Разбрах това, когато вече бе заминал. Колкото и да се надявах, знаех, че няма вече да се върне при мен. Тогава се случи чудото. Аз прозрях, видях цялата жестока истина, която ме смразяваше и изпълваше с пасивност. Едва сега слязох на земята, макар и закъсняла, като започнах да мисля по-трезво и по-безпристрастно. Мъжът, когото боготворях, господарят на моя живот, моят неземен рицар се превърна в най-обикновен човек, с най-земни интереси. Бе постигнал целта си. Явно, че бе копнял за моите гърди, за меката ми розова кожа, както той често обичаше да се изразява, отколкото за богатата ми душа. Сега разбрах що за птица е бил. Навярно е имал и други, които е лъгал преди мен по същия начин с пламенни слова. Десет дни любов до безумие и после ни помен от него. Нито следа от страстните му обещания, които той на един дъх, без никакви затруднения изказваше, потънал в любовен екстаз. Думи, които той изказваше толкова убедително и жертвоготовно, думи, които бяха неговия заучен репертоар, думи, които е повтарял и ще продължава да повтаря безкрай много пъти, докато се насити на женска плът. Бях откровена и сравнявах, и приравнявах хората на по себе си. До този момент, когато с болка разбрах, че всичко е било измама и фалш. А грешните тонове звучаха толкова искрено и вярно, че изключих възможността за тяхното съществуване. Какво ли си е казвал той? Ще и се насладя, ще я залъгвам със сладострастни излияния, а после ще изчезна. Знам защо си отиде той. Не пожела да ми разкрие позорната истина в очите, защото щеше да се почувства жалък и нищожен. Представям си как би се почувствал един пълзящ охлюв пред панорамата на една величествена скала, устремена към висините в желание да догони слънцето. И моята любов умря там, под разлистените дървета, където за първи път ме целуна и нарече своя любима. Там аз погребах своята обич и своето отнето щастие. Сега за мен той е мъртъв. Говоря за него като за смъртник.
   Той беше умъртвен още от мига, когато отрови първото свято чувство в мен. Уби любовта, но не и вярата и надеждата. Мислех си, че едва ли ще имам сили да продължа. Плачех от отчаяние. Исках това да бъде сън - кошмарен, лош сън, който ще отмине с пробуждането и ще бъде забравен. Когато се уверих, че това е самата горчива истина, аз се позовах на вътрешната си енергия, която бях наследила от майка си и успях да преглътна мъката. Преди всичко успях да си възвърна вярата в живота, която имаше опасност да загубя. Тежките душевни сътресения би трябвало да ни помагат. При мен те изиграха стимулираща роля. Отворих очи за света и действително прогледнах за първи път в живота си. Съзрях нещата в тяхната истинска същност. Сблъсъкът беше голям, но аз го издържах и оптимистично, с ведър поглед се устремих към неизвестното бъдеще. Каква бе тази вътрешно сила, която възраждаше? Откъде черпех толкова вяра и оптимизъм? Не беше ми известно. Сега вече знам какво му липсва на живота. Истинските неща разбира се. Те могат да се родят и да живеят само в човека. Сега знам, че в живота има измами. И добре живеят тези, които умеят добре да лъжат...

© Дияна Иванова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Знаеш ли, на планетата живеят 6 милиарда души и поне половината имат твоите проблеми. Но ако тръгнат всички да се изповядат по този начин какво ли ще стане в интернет?
  • Благодаря Марвин!!!
  • Ако някъде още пазиш телефона на младежа, то тук имам едни приятелки, които биха му отделили с удоволствие по десетина дена. Съдейки по яростта, която е разпалил, явно има известни умения... Много ми харесва как пишеш. Но като една порядъчна мерудия ще отбележа, че щипка цинизъм, освен че действа освежаващо на кожата в долната част на главата, би направил белезите ти да изглеждат автентични.(щях да степенувам автентични, ама се сетих, че тогава ще трябва да степенувам и уникални, та и истински и се отказах).

    И добре живеят тези, които умеят добре да се самозалъгват... Прилично живеят и хората, които се самозалъгват, че не се самозалъгват. Голямата част от тези, които се самозалъгват, че могат добре да лъжат всъщност жестоко се лъжат. Жестоко спрямо тях самите.
    Тези обаче, които не се самозалъгват, че не се самозалъгват са в небраното лозе от сорта : "Човек на себе си доверие не може да има, пък кво остава за другите". Е затва има толкова недоверие, мистика, романтика и тайни алабалата. Хората се лъжат, та пушек се вдига. Все пак илюзията изглежда по-добре, често мирише по-добре, звучи по-добре и евентуално има дистанционно.
    Иначе гледам си склонна към драматизъм, ама то кой не би бил при всичката комедия наоколо, тъй че късмет и да поддържаш огъня
Предложения
: ??:??