Чаша полетя от ръба на масата към плочките. Когато ги докосна се превърна в граната, която шумно разхвърля режещи, невидими опасности.

- Хо! - каза детето. И продължи да се клати накъдето беше тръгнало. И се усмихна.

Но нещо се е променило. Започва да усеща страх, напрежение, суетня. Някой скача и го грабва грубичко. Втори тича за метла, трети може би за прахосмукачка.

И това усещане на страх и напрежение се записва в паметта на детето заедно със счупената чаша.

И другия път като се счупи чаша вътре в детето се събужда страх и напрежение.

И когато децата им счупят чаша реагират със страх и напрежение. Точно както са показали родителите им.

В такъв омагьосан кръг живеем.

Но не се чупят само чашите. Докато стигнеш да реагираш на първата чаша на детето си вече са се счупили много приятелства, връзки и други важни неща.

Всичко това ти се наслагва, взаимодейства и ни кара да реагираме. И правим чудеса.

А всъщност ставаше дума за чаша за вода. Отдавна изживяла живота си. Пък и то вода може да се пие от шепа? Нали?

Защо разказвам тази история?

На мен ми помогна това осъзнаване в усилията ми да подтисна силната ми първична реакция. Преди да съм направил нещо да помисля.

С други думи вместо да направя еленски скок да грабна детето и да го вдигна във въздуха за да не се пореже, бих му привлякъл вниманието и с усмивка и без напрежение отишъл при него.

И не забравяйте, че гарнирате всеки детски спомен с емоционално състояние. Записвайте колкото се може по хубави емоции.
И ни си мислете, че не предавате вашето състояние на децата ви:)