Преди около година въобще не предполагах че ще ми се наложи да правя такъв кардинален избор. Да опитвам отново и отново и пак отново да правя една и съща грешка с привидно прощаване на непростимото. Живея в цигански катун. Пълен с илюзорно веселие и щастие. Живея по нечии написани с въздух правила, красиво облечени в думи с безупречно подбрано извинително значение, а всъщност безсмислие. Съществувам в свят, в който се води непрекъсната борба между красивото неизживяно и грозния спирачен път на потиснати емоции. Съществувам чрез човек, който изтри добрата част от мен и ми помогна да видя онова зло, за което подозирах но не бях сигурна. Пристрастена съм към даването. Онова безрезервното, дето дори неосъзнато пак е даване. Взимам по малко. Но искам повече. Липсващата част на егото през цялото ми съществуване се появи изведнъж като гигантска огнена топка. Толкова огромна, че изпепели всичко. Употребиха ме като носна кърпа... не, не като носна кърпа... прекалено е недостатъчно... Като тоале ...