За страхливците
Изпусках нещо. Нещо много важно! Не, по-скоро умишлено се скатавах от него. Така бях научен.
Вече ставаше непоносимо! Онова малко пискливо и гадно гласче пронизваше главата ми като куршум калибър 7.62 – “Живееш ли...”
Не! Не и в истинския смисъл на думата живот – весел, безгрижен, усмихнат... Нашето не бе живот, все едно тъпчехме в локва повръщано – гнусно, лепкаво и миризливо.
Преди не бях такъв – промених се. Станах циничен, язвителен, недружелюбен и недоверчив. Езикът ми стана груб и просташки.
Може би не разбираш за какво ти говоря, а? Толкоз по-зле за теб. Не ми пука! Правя го за себе си!
Да, егоист съм, но само този път. Един-единствен път исках да усетя, че живея истински – преди да изгубя съвсем възприятиятията си.
Точно както умиращият получава няколко мига просветление. Заре-е-
ди! Прицели-и се! Огън – леш...
Някъде по трасето се загубва комуникацията или може би никога не я е имало. Всеки следващ ден, като кръв от прерязана вена, слънцето се излива върху хори ...