За страхливците
За страхливците
Изпусках нещо. Нещо много важно! Не, по-скоро умишлено се скатавах от него. Така бях научен.
Вече ставаше непоносимо! Онова малко пискливо и гадно гласче пронизваше главата ми като куршум калибър 7.62 – “Живееш ли...”
Не! Не и в истинския смисъл на думата живот – весел, безгрижен, усмихнат... Нашето не бе живот, все едно тъпчехме в локва повръщано – гнусно, лепкаво и миризливо.
Преди не бях такъв – промених се. Станах циничен, язвителен, недружелюбен и недоверчив. Езикът ми стана груб и просташки.
Може би не разбираш за какво ти говоря, а? Толкоз по-зле за теб. Не ми пука! Правя го за себе си!
Да, егоист съм, но само този път. Един-единствен път исках да усетя, че живея истински – преди да изгубя съвсем възприятиятията си.
Точно както умиращият получава няколко мига просветление. Заре-е-
ди! Прицели-и се! Огън – леш...
Някъде по трасето се загубва комуникацията или може би никога не я е имало. Всеки следващ ден, като кръв от прерязана вена, слънцето се излива върху хоризонта - мърляво и студено.
Родих се, за да бъда цял живот мъртъв – тъпа ирония, не мислиш ли?
Извинявай, че ти говоря на Ти. Такива са времената.
„Сега сме вече стари, без да имаме опита на възрастта. Стари и цинични, обезверени и понякога тъжни.” Ако знаеш, Ремарк, приятелю, колко си бил прав... Войната, която водим ние, всъщност е много по-страшна от онази, която описваш. Това е една вътрешна, тиха война – със самите нас. Тя не стъписва с кървавите си фронтове, но след нея остава само празна черупка.
Всъщност, не сме ли всички ние мъртвородени? Всички чакаме ”големият удар” в живота. Чакаме и генерираме страх. Някои го дочакват и все пак...
Още ли четеш? Или си се свил и трепериш? Всичко зависи от теб. Ще живееш ли, или... Защото нали знаеш – не можеш да прескочиш пропастта на два малки скока...
© Филип Филипов All rights reserved.
