Имало едно време един загадъчен стар поет на име Едгар. Той бил загадъчна фигура в един заспал крайбрежен град, известен с дълбоката си любов към живота и хипнотизиращия си начин да борави с думите. Неговата поезия можеше да извика сълзи от най-тежките сърца и да предизвика усмивки на най-тъжните лица. Едгар обаче имал една особена черта - той никога не споделял стиховете си с никого. Едгар живееше в малка къщичка на брега на морето, където вълните шепнеха приказки за далечни земи, а мекият, солен бриз носеше истории за звездите. Всяка сутрин той седял до прозореца и гледал как изгревът рисува небето, докато той изписвал чувствата си върху крехкия пергамент. Старият поет прекарваше дните си в страстно писане за живота, защото вярваше, че животът с неговите смехове и скърби, победи и загуби е красива поема, която чака да бъде написана. Една бурна нощ, докато Едгар записвал мислите си, през пролуките на вратата на старата му къща засвистял див вятър. Вятърът носеше покана - златен плик, ...