"Любовта е необуздана сила. Когато се опитваме да я контролираме, тя ни унищожава. Когато се опитваме да я вкараме в затвор, тя ни поробва. Когато се опитваме да я разберем, се чувстваме изгубени и объркани. Тази сила съществува на Земята, за да ни носи радост, да ни позволи да стигнем до Бог и до ближния ни; и въпреки това заради начина, по който обичаме, днес изкупуваме всяка минута спокойствие с един час тревога."
                                                                                                  -Паулу Коелю-

      Захир - нещо, което сме докоснали или видели само веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост.
      Понякога хората трябва да се примирят със силите, които са извън техния контрол. Да подредят всичко в отделните кътчета на ума си и да се предадат на хармонията в живота си. Но рядко става така...
    Затова и границата между любовта и лудостта е много тънка. Защото, за да обичаш значи да нямаш власт над себе си, значи да си някой друг, виждаш само това, което искаш, храниш се от илюзията за една идеална любов. От илюзията, че имаш всичко, а всъщност си сам, така е, защото ние, хората често забравяме колко е бърз животът, как лесно те запраща от небесата в ада само за секунди. Забравяме също и факта, че всеки може да властва над себе си, но не и на другия до него. Просто, защото илюзията за притежание е само отчаяна нужа да бъдеш обичан.
    Това е и темата, засегната от Паулу Коелю в книгата му "Захир". Авторът осъзнава това, че понякога животът заставя хората да се разделят, но не и да се забравят. Така той тръгва в търсене на своята изгубена любов, втурва се в търсене и копнежи по изчезналата му съпруга Естер, като се изправя пред най-голямото изпитание в живота си, това да разбере, че неговата муза е вече на другиго.
     Но когато човек обича, понякога забравя за света около него, за него реалността не съществува.
     Ние не трябва да обичаме до забрава, защото и любовта има граници, а прекрачиш ли тази граница, губиш разума си и когато се върнеш в реалността, всичко става чуждо и забравено, студено и непознато до болка. Понякога човек открива в себе си неподозирана сила, която всеки притежава, но ти можеш да я почувстваш само когато си влюбен. Именно тази сила те отнася в един друг свят. Кара те да прекрачиш границата между душата и разума, да излезеш от собственото си тяло.
     За някои любовта е страдание, за други само теория, за трети тя е ценност, но за всички тя е само една. Любовта е материя. Тя е толкова огромна, че един живот е прекалено кратък да разнищи всички кътчета от нея. За мен да е обичаш е било и болка и щастие, днес за мен любовта е теория. Но тя съществува и аз знам, че ще дойде - защото любовта живее във времето...
       Любовта е хармония, но и война.
       Любовта е болка, но носи и радост.
       Любовта умее да прощава, макар че е горда.
       Любовта е винаги силна, носи утеха.
Да властваш над любовта, значи да обичаш.
Да си въобразяваш, че я притежаваш, значи че имаш нужда от обич.
       Любовта е като вятър, не можеш да я видиш, но я усещаш в сърцето си. Тя е невидима, като изплетена мрежа от чувства. Толкова е крехка и само да духнеш, тя се разплита, после колкото и да се стараеш да събираш прашинките й, никога няма да е пак същата. А двете същества, които са изплели тази мрежа, вече са разделени, вятърът ги е отвял в различни посоки. А дървото на живота ги е разделило, за да не ги събере никога повече.
    Аз имам две теории защо губим толкова лесно любовта си. Едната се състои в това, че може би хората твърде рано откриват смисъла на живота си. Та и заради това те се предават твърде лесно, защото просто така е устроен света. Втората пък се състои в това, че никой не се страхува от неизвестното, защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от това, което се нуждае, защото това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтите си. Но не винаги става така...
    И аз дори съм сигурна, че тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, но никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.
    Но пък и нека не забравяме, че животът не се измерва с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.
       Затова живейте пълноценно, за да не съжалявате утре, че сте пропуснали дори и миг.

П.С. Необикновеното се крие по пътя на обикновените хора...!