Оказали се в покрайнините на препускащото напред време, някога живите обиталища са се обезцветили.Мъртвилото е изцедило цветовете на пейзажа и дори дъждът ги заобикаля.Ако някоя черквица е все още пощадена, то тя едва диша, затисната от рушевината, обхванала я като плесен отвсякъде. Вътре само очите на иконите са още живи. Другото е избеляло и напукано. На такова място тишината оживява и проговаря. Навън слънцето лудува, разпалва небесната жар, която накрая ще угасне в цветовете на залеза, както е било винаги, но в осиротялото градище е плъзнал здрач. Между оцелелите стени е усоячно и сякаш мракът е забравил да си тръгне с утрото.
Едва сега, на такова забравено и от Бога място, заслушани в тишината преоткриваме незначителността си в лоното на живота и смъртта. Ако се зададе дъждец, ти идва да го приютиш, уплашен да не си тръгне, дори ти се иска да го завиеш с дрехата си. Осъзнаваш вечната истина ,че си застанал пред олтара на вечността и че времето ти на тази земя неумолимо накъсява. Д ...