МАЛКО МИСЛИ ЗА ТРУДА
Повечето работодатели – местни и чужди, отчитат ниското ниво на заплащането на труда в България като добър стимул за инвестиции. Ниската работна заплата активизира капиталовите потоци, насочва свободния паричен ресурс към разширяване на производството, а оттам възвръщаемостта на капитала става по-динамична, по-ефективна.
Подценяването на стойността на човешкия труд действа дисциплиниращо: служителят, работникът, наемникът съзнава, че трудът му не струва нищо, той е априорно некадърен, мизерник е, не заслужава повече и няма да намери по-добро възнаграждение никъде. Затова се примирява, гръбнакът му се строшава, той е нищо, денят му минава, за да бъде заменен от друг ден, седмицата – от друга, животът му е процеп, през който провижда смъртта си и безсмислието на своето битие.
Усещането за безпомощност сломява всякаква воля; липсата на пари води до умора от ежедневието, вялост, тревогата постепенно бива заменяна от бездушие, безразличие и депресия. Изсмукала жизнената енергия от работника, икономиката обаче не расте. Печалбата от подценения труд отива в джобовете на собствениците на капитала (или на политиците – ако говорим за държавната администрация). Те използват предприятията и учрежденията като трансмисия за личното си богатство: те не печелят от експлоатацията на бизнеса си, а от ограбването на своите служители. Повечето предприемачи, които познавам, нехаят и дори не познават напълно същността на бизнеса, който притежават. За тях е важно той да дава плодове и те, дори когато не са напълно узрели, да попаднат само в тяхната кошница. Че току-виж някой започнал да пита и да се интересува за така наречената потребителска кошница. От много кошници файда няма, важно е една да има, но да е препълнена.
Стремежът към ограбването на принадената стойност на труда идва от неспособността на собственика да управлява собствения си бизнес. За него е важно органите да му служат, да ги използва до край и по възможност най-садистично, претоварвайки ги, да изцеди повече ефект от тях за по-кратко време. Органите не са негови, взел ги е под наем, те скоро ще грохнат, но ще бъдат заменени с нови – уморените коне ги убиват. Органите са органите на управление на фирмата, но органите са и обикновените хора, тяхното сърце, бъбреци, далак, мозък, нерви, осакателите органи на личния им живот, на близките им, отнемането на радост от живота и ограбването на мечтите им.
Това става лесно, безнаказано е и се наблюдава на трудовия пазар ежедневно. Много хора на по петдесет и пет-шейсет години така и не успяват да си намерят сносна работа – те са преуморени, похабени, низвергнати, не са успели да натрупат през годините здравен потенциал и самочувствие на достойно работещ човек. Затова и сравнителните таблици за възрастта за пенсиониране в България и в нормалните държави са напълно безсмислени, плод на суха математика са.
Виждал съм два интересни модела на понятието „работа”, които бих искал да споделя.
Единият модел е пълната симулация на работа. Номерът минава, при това напълно успешно. Първоначално, докато съзерцавах този синдром, не можех да повярвам – работодателят съзнава, че служителят му нищо не работи, мързелува, не притежава ценз да върши възложената му работа, откровено глупав е, интригант, самодоволен некадърник, но въпреки това го търпи. Нещо повече, оценява го високо, дава го за пример, повишава заплатата му и го прави съпричастен към успехите на фирмата. В резултат некадърният получава награди, бонуси, пращат го в командировки, служебен автомобил го чака пред дома му, а шофьор отваря и затваря вратата след него. Тук не говорим за причината, поощряваният може да е политическо мекере, което е най-често срещано, може да е и обикновен хормонален скапаняк, в случая това няма значение, за труда иде реч.
Вторият модел е пълното претоварване на служителя, довеждането му до машинна форма, гаечен ключ, поялник, ако щете, до положение, при което е виновен за всичко, което се случва, което може да се случи и за това, което не се е случило. Той е едновременно чистач, юрист и счетоводител, дежурен багерист и оператор на кулокран. До обяд върши всичко, а през останалото време замества мързелуващите. Такъв служител обикновено бива презиран, а и той не заслужава друго, защото ако погледнете вида му, ще се ужасите – обикновено е невчесан, уморен, подпухнал, страхлив, че ще пропусне, забрави или забави нещо, непрекъснато е в някаква издънка и понеже върши всичко, все е в грешка или пропуск. Той е дежурният виновник за всичко. Заплатата му е под въпрос, плащат му я със закъснение, тя е дори по-ниска от самия него, никой не го уважава, защото е напълно неясен човек: не се знае какво точно върши и защо е приел да го прави.
Всъщност и едното, и другото не е работа. Двата модела, двата типа нещастници, които описах, не работят. Единият е професионален безделник, охранен и поощряван от собствената си дебелащина, вторият е мотор, двигател, който бръмчи, но не придвижва машината, лостът е с освободена скорост, чува се треперене, усилия, ръмжене, пот, дим, но ефект няма.
Тези двамата ги има и ще ги има винаги. Въпросът е защо ги има и защо са толкова много.
Ами защото е изкривена цялата философия на труда. Той не е стока, която се наема, купува и от експлоатацията й да добиеш икономическа изгода. Не, наемният труд се е превърнал във форма на крепостни и властови права, в начин за физическо обсебване на човешката личност. Чрез подценяването на нейния принос към успеха на предприятието се надценява приносът на собственика. Без това лесно ще лъсне неговата лъжовност и хищническа същност. Той не иска това.
Същото се отнася и за държавната администрация и политиците като проводник на работодателска воля, като електрически контакт на алчността. Няма разлика.
Какви са изводите от казаното? Изводите нямат смисъл. Те се извличат сами, не е нужно да човъркате разума си. Действия трябват.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados