Не ни жалете
Вече петнайсет години живея извън България. И всеки път, когато се върна, срещам тъга в очите и на близки, и на непознати хора. Щом чуят, че съм емигрантка, започват да се вайкат и да напяват с тъжен
глас : Ох, горкичките, къде се пръснахте като пилци, няма ли да се връщате, как издържате там…
Иска ми се да изкрещя: Спрете да ни оплаквате! Това е личен избор! Нали за това се драхме от викане по митингите в края на 80-те : да имаме право на избор, да имаме индивидуалност, да можем да сме различни и да реализираме мечтите си – всеки по своему. Не всеки дръзва да тръгне в неизвестното, да се присади в друга земя и да пусне корени.
Зная, че има и други възможности човек да живее достойно и да не потъва в мизерно съществуване. Виждам изход и за тези, които се вайкат в България, че парите все не стигат. Виждам пенсионери, които се гърчат под бремето на сметките в градските панелки, хленчат на пейката пред блока, садят по някой корен домати в градинката, редят се на опашка да чакат млекаря да мине покрай блока, та да вкусят пак от истинското мляко, че и на изгодна цена. Виждам и изхода – много села с изоставени къщи. Някои от тях се продават на една десета от цената на средностатистическа градска панелка. И се чудя : защо бе, Боже! Защо тези хорица не се върнат на село, близо до природата, до земята, до огъня от дървени цепеници и салата от лехите в двора. Много от тези села вече имат всичко – и интернет, и кабелна телевизия, и улично осветление, а някъде има и читалища, че и пенсионерски клубове даже! Ще кажете, ама лекар няма. Е,та в града как е? Колко лични лекари ви посещават в дома ви! Пак трябва или с кола, или с такси да стигнеш до болницата. Все си мисля, че ей това погражданяване ни убива най-много нас! Хайде, за младите хора е ясно – търсят образование и работа в големия град, но за старите хора? Кое ги задържа? Няма споделяне, няма общуване, всеки се свил в своята кутийка и гледа само как да се стопли, нахрани и да преживее до следващата пенсия и се моли апашите да не му разбият мазето и да задигнат зимнината.
А селата пустеят. Децата вече не знаят какво е волно лято на село. Вместо това, замръкват със шишета бира в ръце по кварталните градинки и за да не им е безинтересно, потрошават люлки и огради, ей така – да усещат, че им е волно, че им е ваканционно.
Казват, че за да видиш проблема, трябва да се дистанцираш и да погледнеш от страни. А от далеч аз виждам този вариант и от сега съм го приела за себе си. Когато се върна с мизерната си пенсийка не искам да се мотая в забързаните стъпки на младите в шумния град. Не искам да има театър, а да не мога да си позволя да отида, да има концерт, а да нямам пари за билет. Да пътувам с тежката чанта от пазара и да чакам някой да ми отстъпи място в автобуса, защото ме е съжалил.
Искам да остарея с достойнство – там, по-близо до природата, в някое китно балканско селце. Искам да си бъбря със съседките, да има кой да опита сладкиша ми и с кого да споделя чая си. Да се радвам на кокичетата и да бера коприва по плетищата.
Защото България наистина ми липсва. И знам, че е там, че ме чака. Когато му дойде времето. И вярвам, че това е начина да завръщам внуците си в Родината – заради двора и градината на баба. Иначе – мегаполиси по Света много….
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Бистра Долапчиева Todos los derechos reservados
