Вече петнайсет години живея извън България. И всеки път, когато се върна, срещам тъга в очите и на близки, и на непознати хора. Щом чуят, че съм емигрантка, започват да се вайкат и да напяват с тъжен
глас : Ох, горкичките, къде се пръснахте като пилци, няма ли да се връщате, как издържате там…
Иска ми се да изкрещя: Спрете да ни оплаквате! Това е личен избор! Нали за това се драхме от викане по митингите в края на 80-те : да имаме право на избор, да имаме индивидуалност, да можем да сме различни и да реализираме мечтите си – всеки по своему. Не всеки дръзва да тръгне в неизвестното, да се присади в друга земя и да пусне корени.
Зная, че има и други възможности човек да живее достойно и да не потъва в мизерно съществуване. Виждам изход и за тези, които се вайкат в България, че парите все не стигат. Виждам пенсионери, които се гърчат под бремето на сметките в градските панелки, хленчат на пейката пред блока, садят по някой корен домати в градинката, редят се на опашка да чакат млекаря да ...