СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ В ЕВРОПА

         Състезателното начало в изграждането на националните идентичности създава колкото нелепо самочувствие, толкова и чувство за малоценност. Нещата обаче ще се променят в случай, че си кажем, че българското не е за пред другите, че е страна от самите нас. Т.е. въпросът не е в това да ни одобри Европа, а да разберем самите себе си, да се опознаем, да игнорираме това, което ни пречи, да утвърждаваме това, което харесваме.

         Образът на родното като че ли като матрица е изграден в нашето съзнание, конструиран върху достойнствата на нашите предтечи като Аспарух, Симеон,  върху канонизирани творци като Ботев, Вазов, върху тиражираните от туристическата индустрия емблеми на българското - мускалите, сукманите, гайдата. Но този образ е повече за пред другите и няма нищо общо с реалното ни съвременно битие.

         Като се замисля без какво животът ми не би бил същият, тогава в съзнанието ми изплуват съвсем други неща. Песните на "Каризма". „Часът на Милен Цветков". Нощното спокойствие на вилата.

         Като че ли има една патетична България - България за пред другите и една друга - моя, земна, трезва, близка до мен България.

         Родното се оказва постоянно раздвоено. Неговият европейски характер се търси още в епохата на Възраждането и най-вече в началото на новата българска държава след Освобождението. Неговото битие се създава именно като представляващо България в пространството на цивилизованите европейски държави. По смисъла на тази раздвоеност то е срамно, защото е различно от европейското - от една страна, а - от друга - легитимността му се търси в така наречените "изконни български ценности". Парадоксалното е, че българското е представено като ценно за Европа, като достойно за цивилизования свят такова, каквото е. Ето защо визията на България в европейското културно пространство е както като "Швейцария на Балканите", така и като преекспонирана емблема на мускали, черги и носии.

         Този екзистенциален парадокс може да бъде продължен и в следния порядък от мисли.

          Българската национална гордост е успоредица с непрекъснатото оплакване, че Европа не ни признава заслугите. Засраменото вглеждане в себе си като това в Бай Ганьо или изразено в по-простата квалификация "българска работа". Представянето ни ту като балканци,ту като същински европейци. Търсенето на ценностите на нашата култура ту някъде назад във времето - при траките и прабългарите, ту някъде извън географското пространство на България. Аргументи, аргументи...

         Не можем ли да преосмислим собствената си същност, да се опитаме да я представим такава, каквато ни харесва на нас, а не такава, каквато се харесва на другите. Не трябва ли просто да разберем, че ние сме европейци, защото ценностите на нашия живот днес са европейски. А това със сигурност означава, че трябва да потърсим изворите на идентичността си в нашето настояще, в това, което днес искаме да ни се случва, в мечтите си за бъдещето.

         Българското е европейско, доколкото за нас, днес, е важно правото на човека да бъде свободен, да има мнение и да се изказва публично, да избира съдбата си и още много други модерни ценности, които определят живота ни. Т. е. като мислим за нас през настоящето, през ценностите на нашия живот, а не през спомените на нашите пра-пра-баби, ще можем безпроблемно да впишем българското в европейското, в глобалното.

         За нас трябва да е важно това, което правим днес и само така ще успеем да изградим един по-динамичен, по-истински образ на родното, различен от стационарния и патетичния образ на България, възпяван от Вазов. Днес ние много по-често се шегуваме, отколкото рецитираме стихове. И вместо да възпроизвеждаме срама от Бай Ганьо, просто разказваме няколко вица за него.

         Българската идентичност... Тя има много белези - и траките, и Валя Балканска, и Вежди Рашидов... и във всичко откриваме нейната принадлежност към европейската цивилизация.Трябва да спрем да я изграждаме в състезание с другите. Защото тя е онова, което сме, а не някакъв декор, с който позираме пред света. Днес нашата съвременност е основана на модерни ценности и именно поради това българското е европейско.