12.12.

... (Петък)

 Сякаш нищо не е на своето място.

В разхвърлената стая звучеше монотонна мелодия и смехът от лицата в огледалото се пръскаше в стената. Разчупващи се на хиляди малки, много малки прашинки в отсрещната изрисувана с червило и напудрена стена. Огледалото се изпари!

Прашната китара се разплака в ръцете на непознатия, объркан мечтател...

Прозрачните стъкла безнадеждно се потяха!

Онзи Глад, който пробиваше слънчев тунел в сърцето на онази дива Любов, сега спеше. Дремеше и столът, на който единият крак бе счупен.

Пръстите така и не спряха да избърсват нежно всяка сълза от плачещия гриф. Мелодията, която роди песента подозрително наподобяваше на майчиния шепот, малко преди сън...