12.12.
... (Петък)
Сякаш нищо не е на своето място.
В разхвърлената стая звучеше монотонна мелодия и смехът от лицата в огледалото се пръскаше в стената. Разчупващи се на хиляди малки, много малки прашинки в отсрещната изрисувана с червило и напудрена стена. Огледалото се изпари!
Прашната китара се разплака в ръцете на непознатия, объркан мечтател...
Прозрачните стъкла безнадеждно се потяха!
Онзи Глад, който пробиваше слънчев тунел в сърцето на онази дива Любов, сега спеше. Дремеше и столът, на който единият крак бе счупен.
Пръстите така и не спряха да избърсват нежно всяка сълза от плачещия гриф. Мелодията, която роди песента подозрително наподобяваше на майчиния шепот, малко преди сън...
© Петко Петков Всички права запазени