Lubimoto (Светла Кръстева)
18 16
21 ene 2010, 22:17

Защо според мен смъртта е непрежалима 

  Periodismo » Otros
2677 0 12
1 мин за четене

 

                    Снощи почина дядото на моя съпруг. Човек - кротък, цял живот живееше на село, не признаваше много от съвременните технологии (защото не ги разбираше). Много рядко се хранеше с друга храна, освен произведената от него, защото не му харесваше вкусът ù.

          Мразеше цигарите и не разбираше удоволствието "Да ти влиза дим в корема".

         Беше странен на моменти за мен, прие ме наистина, едва когато разбра, че мога да доя кози - защото аз съм селско чадо.

          Та този странен, но невероятно истински човек, си отиде вчера - Мир на праха му.

 

 

          Откъде дойде моята неистова мъка, първо, разбира се, по него, защото за мен - хора като него са истински.

           После от факта, че той никога не видя сина ми, който е на почти 6 г., защото се съгласявах с теорията, че Монтана е далече от София и нашето малко принцче ще му стане лошо.

            Сега разстоянието от София до "Рая" (защото нашият Дядо беше подобие на Елин Пелиновия -Дядо Матейко) ми се струва непостижимо. Макар че знам пътя до там (защото го изминах, когато почина баща ми, преди 8 години).

           Пътят е да си измия гузната душа, като разказвам  на сина ми за неговия прадядо. Остава обаче вината, която трябва да си призная след години, когато той ще ми търси сметка за това, от което сме го лишили - контакта с един истински и земен човек.

 

 

          Затова, според мен, смъртта е непрежалима, веднъж заради загубата на човека и втори път, защото забързани в ежедневието ни, пропускаме малките неща, да кажем добра дума, да се усмихнем, да видим близките хора и да се скараме с тях (ако трябва) и ред други такива малки неща.

        За съжаление аз за втори път в живота си се убеждавам, че напълно съзнателно не съм се вслушала в съвета на Малкия Принц.

 

 

          Ще си го простя, сигурно някой ден - но дали синът ми ще ми прости егоизма ми някой ден?????

 

 

           Дано да се науча!

© Светла Кръстева Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Онзи ден написах почти несвързано за това че на 9 години, почина момиченцето на мойта кума. Знаете ли, какво каза племенникът ми че вече е звездичка, но и попита защо този, които ги избира не остави нея ..... .
    Аз също вярвам в прераждането и за това че човек не умира наистина.
    В моето семейство в продължение на 3 г. умряха чичо ми, леля ми и баща ми, но се родиха и на тримата по едно внуче в този период.
    Това което ме натъжава е че ако човек е на земята за да си научи уроците, то ние си ги учим/някои - има такива които ще се прераждат и когато изчезне вселената и пак няма да са научили нищо.
    Мисълта ми беше, че баща ми не се срещна с моят син, а той беше човек който знаше много, беше много добър и намираше общ език и с най-несговорчивите.
    Винаги си казвам, че така е трябвало да стане.
    Откакто почина баща ми съм ходила има няма 10 пъти на гроба му, там се задушвам от гледката на натруфени гробове.
    За мен човек живее в теб и спомените ти, няма нужда от гробове, но това е една друга тема.
    Но въпреки всичко, спомена за отишлите си близки хора, не само топли, той си търни до края на дните ни.
  • Хубаво произведение, всеки знае че когато загубим нещо тогава го оценяваме наистина. Аз живея в чужбина при което сигурно няма да мога да съм до близките ми когато някоя от бабите ми си замине, не дай си Боже... Лично мен ме е страх от смърта, страх ме е защото живота ми няма да е изживян, не искам да умирам... Относно способностите на хората които "виждат" или "чуват" не се сумнявам, някои са толкова добри. Даже има една българка няма да използвам имена, та за тази жена съм се убедил че има доста вярни неща. На едно българско семейсвто си губи детето, то е на около 18 -19 години,много добро по математика, при което "духът" му или "енегрията", както искате така я наричайте остава на земята и се опитва да се свърже със родителите си, но е напълно неуспешно, тогажа се свързва със тази жена и и разкзва къде ше се прероди, в колко ще се роди, как ще се казва ( преражда се в Америка, защото така трябва, така е добре за неговата енергия). При което тази българка пише това на един лист и го запечатва като писмо и го праща на родителите му. След 10 години мисля, майка му се свързва с тази жена в Америка и се жиждат. Абсолютно всичко е вярно. Детето разбира се на помни, защото след като се преродиш не помниш нищо. Но когато си като енергия, ти имаш достъп до космическата енергия, до космическото информационо поле, там виждаш своите предишни животи и свпите бъдещи и това което трябва да изкупваш като грехове...
  • Благодаря ти , Светла, че отвори тази тема!
    Съжалявам, Рефаб, но мисля, че главното, което интересува православните отци у нас е Свещоливницата! Затова именно внасянето на свещи отвън е заклеймено като грях!!! И по тази причина не те са тези, които могат да ми посочат Пътя. А твоето мнение за един световен феномен като Ванга е направо смешно!
    Много повече полза има от статии като тази и коментарите на Арихо, отколкото от догматичната религиозност от типа "който не е с нас, е против нас" - защо ли ми напомня за Сталин !!!
  • Благодаря Ви за коментари и за диалога който породих.

    Мен наистина не ме е страх от смъртта, и незнам откъде се роди това впечатление. Моята представа за живот след смъртта е сбор, от всичко което ми харесва от отделните религии. Упълномощила съм сестра ми, когато умра да ме кремират, защото всичките простотии по погребенията - ме вбесяват, а и на тази земя може да цъфтят цветя, а не гробове.

    Може би направих грешка в заглавието /защото беше спонтанно/, трябваше да се казва - Защо егоизма ми е непростим.
    Относно това, че има живот и след смъртта, и това е Освобождението съм съгласна - но ако знаете отговорите на въпроса, как се тълкуват отвъд такива пропуски, ще се радвам да ги чуя.
    На мен ми харесва и теорията за Паралелните светове.
    Когато почина баща ми, които ми подари света и ме научи да мечтая, аз му пишех писма всяка вечер,и бях сигурна че стигат до него.
    Ако никога не сте тъжили за някой починал близък ви се възхищавам, преодолели сте много неща, аз все още немога.

    Има една песен, която обожавам и изразява по-добре моите чувства "Сълзи в рая"/сигурно я има при преводите не съм гледала/.

    И кротка молба, аз пиша неграмотно и с правописти грешки, но "А бе" не ми е името.

    Поздрави на всички и Ви благодаря

  • Остави го Николай Лимузинец!... Това е един нещастен(?) и арогантен по своему човек, доколкото го познавам, към когото нямам емпатия и го критикувам много!...
    А разните гадателки и всякакви други окултисти, по правило не са стока. Понякога помагат - главно в случаи на болестни състояния, при които има психосоматичен момент, и изобщо, помагат при случаи, при които доминират функционални неблагополучия. Може би е възможно , понякога, да изиграят и ключова положителна роля!? Това, обаче, не значи, че трябва да се превъзнасят... Има я и тезата, че ефекта от помощта им често е временен, а е възможно някои хора да получават здравни ползи, но плащат дори с ПОРОБВАНЕ НА ДУШИТЕ СИ от тези хора. Често плащат буквално много пари за нищо и за измами!...Възможно е да има и изключения, които, както обикновено, подкрепят правилото!?...
    Ясно е, че този тип хора са "отворени" енергийно и влизат в някакви взаимоотношения с околните, може би и в ролята на ЕНЕРГИЙНИ ВАМПИРИ!?...
  • "Ванга е била вярваща, няма съмнение - в книгите за нея ясно се посочва това."

    В какво?... Нали знаеш, че някои могат да са заблудени (поне според други)?... Въпросите на религиозността са "тънки" и разните "фундаменти", обстоятелства, детайли, имат своето значение... Ако не отчиташ това, разговорът е не особено смислен, и може да се води само в морален план - добри хора и лоши хора, съобразно традиционните разбирания.
  • Въпросът за Ванга е дълъг!... Има писани критични статии и книги. Това, че е помогнала, не значи, че не е съмнителна, най-малкото, от религиозна гледна точка. Принципно си прав, че който върши добри дела, е на прав път, но в случая с Ванга, нещата са по - заплетени - най-малкото е заблудена по християнски въпроси, включително и заради голямата и примитивност, макар и съчетана със своеобразна простонародна мъдрост, хуманност и паранормални умения... Православното християнство не е "фундаменталистко"! Недей да съдиш за него (само) по разни, там, митрополити, някои особени попове и т.н. .... Ти, предполагам, не познаваш мистичната му доктрина, която е най-ценното!... Иначе, ОБРЕДНОТО - РИТУАЛНАТА ЧАСТ е проява на външната религиозност и е нещо вторично и второстепенно съобразно вътрешната религиозност.
    Пусни текста!
  • Канибал, може и да повтарям, потретям и т.н., но ще кажа, че има някои основни положения:
    1. "Мистиката е стихията на религиозното чувство!"
    2. Както има здрава мистика,така има и болна мистика - това е общуване със зли невидими духове.
    3. Окултизмът е плод на болна мистика.
    4. Еретизмът е невярно и изопачено представяне на християнството, на Божието слово, учението на Христос, на апостолите и на отците на църквата.
    5. Ако вярваш в прераждането, значи не си християнин.
    6. Становището за Ванга е, че тя е била подвластна на демони.
  • С Крис и Даша. Винаги ми е била интересна темата за смъртта. И в повечето случаи съм си мислела, че в края, тя е желана... Просто няма кой да ни каже. Но обикновено мъртъвците са със спокойни и дори изражения с лека усмивка. Така, че вероятно го има това - Освобождението...
    И не е необходимо да чета за нея, просто често я виждам...В много от случаите нещата при хората тръгнали към нея се повтарят, първо виждат хора - близки,които не са вече сред нас, после има период на просветление, когато всички се надяваме на чудото, след това нещо, което отстрани изглежда в някаква степен дори нечовешко, след което онова спокойствие... Може би е това - Освобождението, не само от телесните, но и от душевните мъки...
    Преди време бях написала един разказ, казва се "Бялата", в която описвам смъртта като жена в бяло и полет, полет под дъгата, понеже когато пумпалът се завърти, а той има цветовете на дъгата, цветовете се сливат и всичко става бяло, като в тунела - бяла светлина. А дъгата е вид символ на щастието и може би това е Освобождението или последния полет...
    А си мисля, че раздялата с близките ни вменява вина за грешки, които би ни се искало да бъдат простени, защото знаем, че всичко е необратимо и не можем да ги поправим...
  • slackerbitch (Крис Бъроуз), "Смъртта съществува, когато се преживява като такава. Все пак е факт, а не преживяване!" (Сартр) "Хората се страхуват да умрат с неизживян живот в себе си" (един психолог) "Умри (за греховните страсти, включително и отчаянието - бел моя)преди да умреш, за да не умреш, когато умреш!" (православно-християнска сентенция - има цяла духовна наука за това, как се осъществява този резултат)
    Смъртта е нещо, мисълта за която съвсем закономерно ни изпълва с възможно най-краен ужас!... Това е напълно естествено!... Помненето на смъртта е изключително важно! То е Божи дар!... Приобщаването към Христос (но, съответно, и към кръстните му мъки и предсмъртно чувство на богооставеност) е и надежда и вяра за приобщаване към възкръсването му за вечен живот.
    Има много ЕРЕТИЧЕСКИ, ЕЗИЧЕСКИ И ОКУЛТНИ виждания за смъртта. Впрочем, не може да се разграничи изцяло ЕРЕТИЗМА И ОКУЛТИЗМА защото в основата и на двете лежи болна мистика (има такава - за разлика от здравата мистика!)

    Канибал, "истинското съществуване" може да "започне" и с вечни мъки!

    Светла, но прадядото, през тези 6 години, беше с променено съзнание и личност ли?... Странни са такива семейни отношения, ако е било противното, т.е , ако той е имал минимална степен на "нормалност" и минимално здраве, а вие, при това положение, ако имахте минимум добра воля, би трябвало да осъществите среща с внука му!?...
  • Благодаря на всички за техните коментари
  • Само че според мен тук не става въпрос точно за страх от смъртта, а за онова, което сме пропуснали да направим за някого и което оценяваме едва когато го загубим. Тогава идва чувството за вина и съжалението, че вече мигът е безвъзвратно загубен, което не е точно непрежалимост, а виновност пред оня, който си е отишъл. Познато ми е.
Propuestas
: ??:??