Снощи почина дядото на моя съпруг. Човек - кротък, цял живот живееше на село, не признаваше много от съвременните технологии (защото не ги разбираше). Много рядко се хранеше с друга храна, освен произведената от него, защото не му харесваше вкусът ù.
Мразеше цигарите и не разбираше удоволствието "Да ти влиза дим в корема".
Беше странен на моменти за мен, прие ме наистина, едва когато разбра, че мога да доя кози - защото аз съм селско чадо.
Та този странен, но невероятно истински човек, си отиде вчера - Мир на праха му.
Откъде дойде моята неистова мъка, първо, разбира се, по него, защото за мен - хора като него са истински.
После от факта, че той никога не видя сина ми, който е на почти 6 г., защото се съгласявах с теорията, че Монтана е далече от София и нашето малко принцче ще му стане лошо.
Сега разстоянието от София до "Рая" (защото нашият Дядо беше подобие на Елин Пелиновия -Дядо Матейко) ми се струва непостижимо. Макар че знам пътя до там (защото го изминах, когато почина баща ми, ...