По друмищата скитах се безпътна, отхвърлена, нестретна... Опитвах как да е да се завърна в копнежите на детството и да преглътна това, което спомен ми остави и хиляди дълбоки рани. Но времето отмина, а с него пак и ние помъдряхме. Това е истина, която да видим кога ли спряхме?! Но ето - аз съм тук- до този ъгъл - пред мене пътя раздвоен очаква. Дали ще се изгубя, дали и ще се спъвам, когато тръгна бъдещето да отгатвам?! Не ме е страх. И тръгвам. Ето. Далече стигнах - аз се промених! А времето, макар и клето, тъй стара истина за мен откри. То каза ми: "Каквото и да си видяла - било е, станало е, ето те сега - по-мъдра си, в сравнение с детето, чието минало ти не разбра. Ако не беше страдала, едва ли сега ще можеше да видиш ти как нежно синьо е небето и ярки недостъпните звезди. Страданието мъдрост е безкрайна! Знам има го, но колкото и да боли, остава в теб утехата незнайна, че свърши ли - ще свършиш ти!".
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Хубав стих! Поздрав